Вълците от Кала

— Вампирите ли? — обади се Еди.

— Дааа… — Калахан прехапа устни, сетне повтори малко по-убедено: — Да. Но не само вампирите. Въпреки че това беше най-логично, не бях съвсем убеден. Сигурен бях, че не са мъртвите; те ме виждаха, но не проявяваха особен интерес към мен освен може би с надеждата, че ще ги поправя или избавя от мъките им. Вампирите от трети тип обаче не можеха да ме видят, както вече ви казах — поне не съзнаваха, че съм си поставил за цел да ги избивам. А и тяхната памет не е особено добра; забравят всичко, когато тръгнат да преследват поредната си жертва.

За първи път осъзнах, че съм загазил, една нощ в Уошингтън Скуеър Парк наскоро след като убих жената от банката. Паркът беше станал мое обичайно жилище и Господ ми е свидетел, не бях единствен. През лятото той се превръщаше в истински хан под открито небе. Имах си дори любима пейка, макар че не успявах да се доредя до нея всяка нощ… дори не ходех там всяка нощ.

През онази странна вечер — знойна и облачна — отидох в парка към осем часа. Носех бутилка в кафяво пликче и книжка от Езра Паунд. Приближих се до пейката си и на облегалката на съседната видях надпис:

„ТОЙ ИДВА ТУК. РЪКАТА МУ Е ОБГОРЕНА.“

— Мили Боже — възкликна Сузана.

— Веднага излязох от парка и спах в една уличка на двайсетина преки оттам. Нямах никакво съмнение, че в надписа става дума за мен. След две нощи видях подобен на тротоара пред бар „Леке“, където обичах да се отбивам. Беше написано с тебешир и се беше изтрило от краката на минувачите, но още се четеше: „ТОЙ ИДВА ТУК. РЪКАТА МУ Е ОБГОРЕНА.“ Около надписа бяха изрисувани звезди и комети, сякаш някой се е опитал да го замаскира. На една пряка встрани върху знак за забранено паркиране бе изписано със спрей: „СЕГА КОСАТА МУ Е ПОЧТИ БЯЛА“. На следващата сутрин на един автобус прочетох: „ИМЕТО МУ Е НЕЩО КАТО КОЛИНГУД“. След два-три дни започнах да намирам обяви за загубени кучета на много места, които имах навик да посещавам: Нийдъл Парк, „Рамбъл“, бара „Сити лайте“ на „Леке“, няколко клуба във Вилидж.