Ритматистът

Професор Фич стоеше кротко на стъкления под. Държеше чаша, но не пиеше. Беше прекалено нервен. Боеше се, че ръката му ще затрепери и цял ще се посипе с чай.

Наблюдателният салон над арената беше много хубав, наистина много хубав. Кафеникава боя, слабо осветление отгоре, та да не се разсейват зрителите от събитията долу, железни трегери между стъклата на пода, за да не получава човек световъртеж от стоенето право над арената.

Фич общо взето харесваше гледката, приятна му беше привилегията да е професор. Наблюдавал беше множество дуели от тази зала. Ала това не правеше преживяването по-малко съсипващо за нервите.

— Фич, виждаш ми се бледен — каза някой.

Фич се извърна, когато директор Йорк застана до него. Опита да се усмихне на коментара му и да не обърне внимание, но не се получи.

— Нервен ли си? — попита Йорк.

— А, хмм, да. За съжаление. Предпочитам зимния дуел, Томас. На този обикновено няма мои ученици.

— Ах, професоре — рече Йорк и го потупа по рамото. — Само преди два дни ти се изправи срещу Забравен, в името на праховете. Определено можеш да понесеш малко стрес от един дуел.

— Хмм, да, разбира се. — Фич опита да се усмихне. — Просто… знаеш какъв съм, когато има някаква конфронтация.

— Няма спор — намеси се още някой.

Фич се обърна и погледна сред събралите се професори и големци към Нализар. Червеният кител, с който беше облечен, беше старата дреха на Фич — другият беше развален от киселината.

— Моите ученици са най-добре подготвени — продължи Нализар. — Упражняваме дуелите цяло лято. Скоро ще видите колко е важно да се изгради силна и бърза офанзива.

Силната и бърза офанзива е отлична в дуел, съгласи се мислено Фич. Но е ужасна, когато човек трябва да се отбранява на бойното поле, където е вероятно да бъде обкръжен.

Нализар, разбира се, не схващаше това. Виждаше само победата. Всъщност Фич не можеше да го вини — човекът беше млад. Бързото нападение обикновено се струваше важно на младежите.

Йорк се свъси.

— Този е твърде арогантен за моя вкус — тихо каза той. — Фич… съжалявам, че го взех тук. Ако знаех какво ще ти причини…

— Глупости, Томас. Не си ти виновен, съвсем не. С годините Нализар ще помъдрее. Пък и той наистина поразтърси нещата тук!

— Разтърсването невинаги е за добро, Фич — отвърна Йорк. — Особено когато си началник и харесваш как вървят нещата.

Фич най-сетне отпи. Забеляза, че долу учениците вече рисуват. Беше пропуснал старта. Потръпна, сякаш се боеше да потърси горката Мелъди. Не бързаше с обучението ѝ за нейно добро. Тя още не беше готова за подобно нещо.