Ритматистът

— Дойде да видиш как ще ме бият ли? — попита тя.

— Онази нощ се представи доста добре срещу тебеширчетата.

— Линиите ми едва ги удържаха, както знаеш.

— Е, каквото и да стане днес, ти помогна за спасяването на около тридесет ритматисти от Драскача. Победителите в състезанието ще трябва да се примирят с мисълта, че докато ти си спасявала шестдесетте острова, те са хъркали през няколко врати от тебе.

— Добре казано — съгласи се Мелъди. После се намуси.

— Какво? — попита Джоел.

Тя посочи към малка група хора в ритматически кители. Сред тях Джоел позна брат ѝ Уилям.

— Родителите ти?

Тя кимна.

Не изглеждаха ужасни хора. Вярно, майката имаше елегантна прическа и безупречен грим, а бащата — почти съвършена ъгловата брадичка и величествена стойка, но…

— Струва ми се, че те разбирам — каза Джоел. — Трудно е да покриваш стандартите им, а?

— Аха. Вярвай ми. По-добре е да си син на майстора на тебешир.

— Ще гледам да не го забравям.

Тя въздъхна театрално, когато родителите и брат ѝ влязоха през вратите.

— Май по-добре да вървя да си понеса унижението.

— Сигурен съм, че каквото и да стане, ще го направиш зрелищно — отговори Джоел.

Тя си тръгна. Джоел се канеше да я последва, когато забеляза група ритматисти. Дванадесет, с червени ризи и бели панталони и поли. Отборът на Нализар.

Водеше ги самият професор. Как стана така, че просто по асоциация той беше способен да накара учениците си да изглеждат по-надменни и по-затворени? Нализар застана на прага със скръстени ръце, а учениците влизаха един по един.

Джоел стисна зъби и се насили да влезе след професора. Забеляза го как минава по късия коридор вдясно и се насочва към стълбището за наблюдателната зала.

Джоел забърза след него. Сега залата беше празна, но през вратите към арената се чуваше жуженето на хората.

— Господин професоре — продума Джоел.

Нализар се обърна, но само го погледна и продължи по пътя си.

— Професоре, искам да се извиня.

Нализар отново се обърна и сега задържа очи върху Джоел, сякаш го виждаше за пръв път.

— Искаш да се извиниш, че казваше на хората, че аз съм похитителят.

Джоел пребледня.

— Да — продължи Нализар, — чух за твоите обвинения.

— Хмм, сбърках. Съжалявам.

Нализар мръдна вежда и това беше единственият му отговор. От него приличаше на приемане на извинението.

— Дойдохте тук, в Армедиус, за да преследвате Хардинг — каза Джоел.

— Да. Знаех, че нещо е изтървано, но в Небраск никой не ми вярваше. Хардинг ми се стори най-вероятният кандидат. Накарах властите да ме освободят по някакъв незначителен повод и дойдох тук. Когато почнаха да изчезват хора, разбрах, че съм прав. Забравеният обаче може да е лукав и на мен ми трябваха доказателства, за да мога да го обвиня. Все пак, както може би си разбрал, да се обвиняват невинни е ужасно неприятно.

Джоел стисна зъби.

— А какво беше той?

— Забравен — отговори Нализар. — Чети вестници. Там ще научиш достатъчно.

— Не са им известни подробностите. Никой няма да говори за тях. Надявах се…