Ритматистът

— Професоре — викна Джоел, понеже му хрумна нещо. Беше само предположение, но…

Фич се обърна към него.

— Часовник. Намерете часовник — рече Джоел.

Професорът се позачуди, но изпълни молбата му. Втурна се в една от стаите и излезе оттам с часовник.

Протегна го към Джоел и попита:

— Какво да правя с него?

— Счупете циферблата и покажете на съществото колелцата вътре!

Фич отчаяно отпра циферблата. Вдигна часовника и разкри механизма. Хардинг-Драскачът се отдръпна, изтърва пушката и вдигна ръце.

Фич се приближи, показвайки му тиктакащите чаркове, навитите пружинки, въртящите се колелца. Хардинг извика. На светлината на единствената лампа Джоел забеляза как сянката му почна да трепери и да се гъне. Сянката се замъгли и стана като нарисувана с въглен.

— В името на Дълбините! — продума Фич. — Забравен!

— Какво е това Забравен, праховете да го отнесат дано? — рече Джоел.

— Същество от Небраск. Те водят дивите тебеширчета. Но… как се е добрал до тук? И как се е закачил за Хардинг? Не подозирах, че е възможно. Страшно е, Джоел.

— Това последното и сам го разбирам — отвърна момчето.

— Как ще го убием?

— С киселина — обясни Фич, като продължаваше да държи часовника. — Трябва ни киселина!

— Мелъди, пусни ме да изляза отзад.

— Ама…

— Направи го!

Тя се пресегна и премахна задната линия. Джоел хукна по коридора и по стълбите, където беше втората кофа с киселина. Джоел я грабна и се понесе нагоре към стълбите. Заобиколи фоайето от другата страна, подмина лежащия Нализар и се озова зад Фич.

Джоел спря там. Наблизо затворените от Фич тебеширчета разкъсаха линията и плъпнаха по пода.

Джоел пое дълбоко дъх и плисна киселината към краката на Хардинг. Тя отми Забранителната линия и Защитния кръг и падна върху сянката на съществото.

Тя се разложи, сякаш наистина беше направена от въглен. Или от тебешир. Чернилката се смеси с течността.

Инспекторът с вик се сгромоляса на пода.

Тебеширчетата замръзнаха по местата си.

Стана тихо.

Джоел чакаше. Мускулите му бяха напрегнати. Наблюдаваше тебеширчетата. Те си стояха.

Победихме го. Успяхме!

— Божке — обади се Фич и отри чело. — Всъщност победих в дуел. За пръв път наистина победих! Ръцете ми дори не трепнаха.

— Справихте се фантастично, професоре! — каза Джоел.

— Хмм, това не знам. Обаче, деца, когато си тръгнахте, не можах да заспя. Понеже се държах зле с вас и така нататък. И, хммм. Ти се оказваше прав в толкова много случаи, а пък аз те отпратих, без да те изслушам. Затова излязох да ви намеря. Видях полицаите пред сградата и…

Той се посмути. После посочи с пръст и додаде:

— Питам — какво ще стане с тях?

Джоел погледна затворените тебеширчета. Почваха да се тресат повече от обичайното. После взеха да растат.

Ох, ъх, изстена мислено Джоел.

— Изтрийте линиите, които ги затварят! Бързо!

Фич и Мелъди го изгледаха невярващо.

— Повярвайте ми! — рече Джоел, когато тебеширчетата почнаха да добиват форма. Фич се втурна към своята защита и почна да освобождава тебеширчетата, които беше затворил в малките решетки. Мелъди му каза с поглед „дано знаеш какво правиш“ и се приведе да премахне своите линии.

Първото тебеширче стана триизмерно и доби очертанията на момичето, чието отвличане Джоел видя по-рано. Фич възкликна от изненада, после се пресегна и с втория тебешир, освобождавайки тебеширчетата по-бързо, преди хората, затворени в тях, да бъдат смачкани от загражденията.