Сянката на вятъра

— Дамите на Последното мъчение или друго перверзно название в тоя дух — рече Фермин. — Бедата е, че твърде ревниво пазят секретността на мястото (нечиста съвест, бих казал аз), тъй че ще трябва да измислим някакъв претекст, за да се вмъкнем.

В последно време обитателите на приюта „Санта Лусия“ били рекрутирани измежду редиците на умиращите, изоставените старци, душевноболните, нищите и явяващите се от дъжд на вятър ясновидци, които съставяха пренаселения подземен свят на Барселона. За техен късмет, веднъж приети там, мнозинството от тях не изкарвали дълго; нито условията на заведението, нито компанията предразполагали към дълголетие. Според Фермин покойниците били извозвани малко преди зазоряване и изминавали последния си път до общинския гроб в товарен вагон, дарен от една фирма от Оспиталет де Льобрегат65, специализирана в производството на месни деликатеси със съмнителна репутация; въпросната фирма от време на време се забърквала в мрачни скандали.

— Всичко това са си ваши съчинения — протестирах аз, поразен от описанието, излязло сякаш изпод перото на Данте.

— Дарбата ми да съчинявам не се простира чак дотам, Даниел. Почакайте и ще видите. Посетих сградата по един злощастен повод преди около десет години и мога да ви кажа, че изглеждаше така, сякаш бяха наели вашия приятел Жулиан Каракс за декоратор. Жалко, че не донесохме малко дафинови листа, за да потушим ароматите, характерни за това място. Но и без друго ще видим достатъчно зор, докато ги накараме да ни пуснат вътре.

С така оформени очаквания поехме по улица „Монкада“, която по това време на деня вече се бе стеснила до мрачен пасаж, ограден от двете страни от стари дворци, превърнати в складове и работилници. Камбаните на базиликата „Санта Мария дел Мар“ подчертаваха с питанията си ехото от нашите стъпки. След малко една горчива, пронизваща смрад се смеси със студения зимен бриз.

— Каква е тази миризма?

— Пристигнахме — обяви Фермин.