Търсенето на скритата истина
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #4
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542712930
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Търсенето на скритата истина». Краткое содержание книги:
Зърнах за миг изражението на мама, въпреки че знаех, че не трябва. В очите u проблясваха непролети сълзи. Супер! Тя не одобряваше нищо във вида ми, а сега бях наранила и чувствата u. Справях се блестящо.
Лорд Господар не каза дума. Просто отиде до тате и го удари в лицето с юмрук. Главата му отхвръкна назад и от носа му шурна кръв. Той разтърси замаян глава, а погледът му казваше: „Махай се оттук, бебче!"
- Добре! - извиках. - Излъгах. Остави го на мира!
Лорд Господар се обърна отново към мен.
- Смъртността е съвършената слабост. Тя оформя цялото ви съществуване. Всеки ваш дъх. Чудно ли е, че Фае винаги са били богове за вашия вид?
- Не и за мен.
- Пусни оръжията си!
Оставих автоматичното да се плъзне на земята, измъкнах пистолета от панталоните си, пуснах джобното ножче от ръкава на якето и измъкнах по един нож от всеки ботуш.
- Копието!
Погледнах го. Ако се опитах да метна копието през дванайсетте метра, които ни разделяха, щеше ли да има някаква полза? Дори да го улучех право в сърцето, той беше отчасти човек и нямаше да умре веднага. Нямах съмнение, че поне един от родителите ми щеше да е мъртъв секунди след като го хвърлех, ако не и двамата.
„Бави!" - беше казал Баронс.
Издърпах копието изпод палтото си. Щом го оголих, то започна да пука и да пуска бели искри във въздуха. Блесна с почти заслепяваща светлина, сякаш привличаше сила от света на Фае около себе си.
Не можех да накарам ръката си да го пусне. Пръстите ми не искаха да се отворят.
- Пусни го сега! - той се обърна към майка ми и сви юмрук.
Изръмжах, докато хвърлях копието. То се удари в стената на гладкия розов тунел. Подобният на плът канал потрепера, сякаш от болка.
- Остави. Я. На. Мира! - изскърцах със зъби.
- Изритай оръжията настрани и ми покажи камъните!
- Сериозно, Баронс каза да не го правя.
- Сега!
Въздъхнах, извадих камъните от торбичката и разгънах кадифения плат, в който бяха увити.
Реакцията беше мигновена и яростна. Тунелът се сгърчи, стенейки дълбоко във влажните си стени, подът потрепери под мен. Камъните блеснаха със синьо-черна светлина. Стените се свиха и се разшириха, сякаш се мъчеха да ме изхвърлят. Внезапно бях ослепена от гибелна светлина, глуха за всичко, освен за фученето на вятър и вода. Стиснах здраво очи срещу ослепителния блясък. Нямаше за какво да се хвана. Сграбчих камъните, опитвайки се да ги покрия, и едва не изгубих кадифения плат на вятъра. Раницата се удари в пищялите ми и после беше откъсната от ръцете ми.
Завих с вятъра, виках родителите си, Баронс, по дяволите, дори Лорд Господар! Имах чувството, че ме разпъват в десет различни посоки. Палтото беше откъснато от раменете ми, разпрано от суровия вятър. Опитах се да натъпча камъните обратно в торбичката.
Внезапно всичко утихна.
- Казах ти - изръмжах, стискайки очи, докато чаках пламъкът в ретините ми да угасне. - Баронс беше против. Но ти послуша ли? Не -нямаше отговор. - Ехо? - казах предпазливо. Все още никакъв отговор.
Отворих очи.
Розовият като мембрана канал беше изчезнал.
Стоях в зала от най-чисто злато.
Златни стени, златни подове. Килнах глава назад. Злато, което се простираше, докъдето ти око види. Ако имаше таван, беше отвъд моя взор. Извисяващи се внушителни златни стени към ... никъде.
Бях сама.
Без Лорд Господар. Без пазачи. Без родители.
Погледнах надолу с надеждата да открия пушката, ножовете и раницата.
Нямаше нищо освен гладък, безкраен златен под.
Хвърлих поглед към стените, търсейки отчаяно копието си.
Никъде не проблясваше алабастър.
Всъщност, осъзнах аз, докато се въртях бавно в кръг, нямаше нищо по тези златни стени освен стотици, не, хиляди, не... загледах се втренчено. Те се простираха извън моя взор. Милиарди огледала.
Опитвайки да попия, аз вкусих от безкрайността. Бях миниатюрна точка върху линейното изображение на времето, което се протягаше безкрайно в двете посоки, предоставяйки ми крайна и абсолютна нелогичност.
- О, мамка му, мамка му, мамка му!
Знаех къде съм.
В Залата на всички дни.
Трийсет и една
Нямам представа колко дълго съм седяла.
Времето на това място беше невъзможно да бъде измерено.
Седях насред Залата на всички дни, опряла глава в коленете си, зяпах в златния под (гледката наоколо ме караше да се чувствам малка и замаяна) и се опитвах да направя преглед на ситуацията.
Проблем: някъде там, в истинския свят, в дневната ми в Ашфорд, Джорджия, Лорд Господар все още държеше родителите ми.