Лятото и градът

Сватбите са като влаковете. Веднъж качил се на тях, не можеш да слезеш.

Почти като метрото.

Влакът отново се е заковал някъде в мрачните катакомби между Четирийсет и втора и Петдесет и девета улица. Седи си така вече двайсетина минути и местните жители започват да стават неспокойни.

Включително моя милост. Дръпвам вратата между два вагона и излизам на тясната площадка. Привеждам се напред, опитвайки се да разбера защо толкова дълго чакаме. Няма смисъл, естествено. Винаги е така. Единственото, което успявам да видя, са стените на тунела, които постепенно се стопяват напред в мрака.

Влакът неочаквано се поклаща и аз едва не изпадам от платформата. Сграбчвам дръжката на вратата тъкмо навреме, напомняйки си, че трябва да бъда по-внимателна. Но е трудно да бъдеш внимателен, когато се чувстваш неуязвим.

Сърцето ми изпълнява онова действие с чука, което се случва винаги, когато си изпълнен с очакване за бъдещето.

Бърнард е прочел пиесата ми.

В мига, в който се измъкнах от „Клайнфелд“, влязох в първата телефонна будка и най-сетне успях да се свържа с него. Той каза, че трябвало да отива на кастинг. По гласа му разбрах, че не изгаряше от желание да ходи, обаче толкова настоявах, че той най-накрая отстъпи. Вероятно той пък е схванал по моя глас, че аз съм в едно от онези свои настроения, в които нищо на този свят не е в състояние да ми попречи да сторя онова, което съм решила.

Нито дори метрото.

Влакът спира със скърцане точно там, където тунелът излиза на спирката на Петдесет и девета улица.

Втурвам се през всички вагони, стигам до първия, правя същото опасно нещо на платформата и скачам от влака на циментовата площадка. После се хвърлям на ескалатора, минавам на бърз ход през „Блумингдейл“ и се втурвам към Сътън Плейс, потънала в пот заради идиотския си бял винил.

Хващам Бърнард точно пред сградата, вдигнал ръка, за да спре такси. Спринтирам зад него.

— Закъсня — казва той, подрънквайки с ключовете си. — А сега и аз закъснях.

— Ще се кача с теб до театъра. Така ще можеш да ми кажеш колко много си харесал пиесата ми.

— Моментът не е много подходящ, Кари. Не съм концентриран. — Държи се адски делово. Мразя, когато стане такъв.

— Ама аз очаквам този момент цял ден! — извисявам умолително глас. — И ако трябва да чакам още, ще полудея! Искам веднага да ми кажеш какво ти е мнението за пиесата ми!

Нямам представа защо съм толкова настоятелна. Може би защото току-що идвам от „Клайнфелд“. Може би защото Саманта изобщо не се появи. Или може би защото аз не желая да се омъжвам за мъж като Чарли и да имам свекърва като Глен. Което ще рече, че непременно трябва да успея в нещо друго!