Лятото и градът
- Автор: Бушнелл Кэндес
- Серия: Carrie Diaries #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-261-4
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Лятото и градът». Краткое содержание книги:
Лятото е магическо време в Ню Йорк и Кари е влюбена във всичко около себе си –бутиците за маркови дрехи, дивите купони и великолепните мъже. Вече има нови приятели, които я въвеждат в бяскавия и вълнуващ живот на Манхатън. Тук Кари среща Саманта и Миранда за пръв път.
Бърнард се смръщва.
— О, боже! Не ти е харесала! — изписквам и усещам как коленете ми се подкосяват.
— Спокойно, хлапе — промърморва той и ме набутва в таксито.
Присядам на ръба на седалката до него, подобно на птичка, канеща се всеки момент да отлети. Кълна се, че забелязвам някакво съжаление в очите му, но то автоматично изчезва и аз си казвам, че сигурно съм си въобразила.
Той се усмихва, потупва ме по крака и казва:
— Добра е, Кари! Много добра!
— Добра ли? Или наистина добра?
Той се помества на седалката и отвръща:
— Наистина добра.
— Сериозно? Наистина ли го мислиш? Или просто не искаш да ме отчайваш?
— Нали вече ти казах, че е много добра?
— Кажи го пак! Моля те!
— Много е добра! — усмихва се той.
— Урааа! — провиквам се аз.
— А сега ще ме пуснеш ли да вървя на моя кастинг? — пита, вади ръкописа си от куфарчето и го развява пред очите ми.
Изведнъж осъзнавам, че от страх съм го стиснала за ръката.
— „Отхвърлени“ ли? — чета. А после схващам посланието. — Аха! „Отхвърлени“! Е, няма да го позволя!
Той се привежда, целува ме и казва:
— Благодаря ти, хлапе!
Обаче аз продължавам да го стискам неистово. След това обгръщам лицето му и го целувам страстно в устата.
— Това е, задето си харесал пиесата ми!
— В такъв случай ще гледам по-често да харесвам пиесите ти — подмята шеговито той, излизайки от таксито.
— Гарантирам ти! — подвиквам през отворения прозорец.
Бърнард влиза в театъра, а аз отмятам назад глава и въздъхвам облекчено. Чудя се защо бях толкова притеснена. И после се сещам — ако Бърнард не бе харесал пиесата ми, дали аз щях да мога да продължавам да харесвам него?
За щастие това е един от въпросителна, които няма да ми се налага да търся отговор.
Трийсет и първа глава
— И тя има наглостта да каже на Саманта, че имам голяма глава!
— Ами… — обажда се предпазливо Миранда.
— Голяма, издута глава! Като баскетболна топка! — продължавам с възмущението си аз. Привеждам се към огледалото, за да си сложа още червило. — А междувременно се омъжва за онзи голямоглав тъпанар…
— Защо изобщо ти пука? — обажда се накрая Миранда. — Не е като да ги виждаш непрекъснато!
— Да, знам. Но как пък не можаха да покажат малко повече уважение, мътните ги взели! Дори и до този момент аз съм постигнала в живота си много повече, отколкото те някога могат да сънуват!
Говоря, естествено, за Дона Ладона и майка й. След непоявата си в „Клайнфелд“ Саманта ги завела като компенсация на вечеря в „Бенихана“. И когато попитах Саманта дали Дона е казала нещо за мен, тя ми отговори, че според Дона съм станала много наперена и непоносима. Което буквално ме вбеси.
— А Саманта все пак хареса ли си рокля? — пита Миранда, докато си набухва косата.
— Така и не се появи. Имала много важна среща, от която нямало как да се измъкне. Но не в това е въпросът. Онова, което не ми дава мира, е Дона — в училище я мислех за голяма работа и… — Не довършвам, чудейки се дали наистина не съм станала чудовище. — Нали не смяташ, че имам голяма глава, а?
— О, Кари! Откъде да знам?!
Което означава „да“.
— Дори да е така, не ми пука — отбелязвам, опитвайки се да оправдая отношението си към двете Ладони. — Възможно е обаче наистина да имам малко по-големичко его. И какво от това? Знаеш ли колко време ми трябваше, за да се сдобия дори с миниатюрно его, а? И все още не съм сигурна, че съм успяла да го отгледам в пълния му блясък. Засега е твърде недоразвито.
— Ъхъ — поглежда ме неуверено Миранда.
— Освен това егото на повечето мъже е като катедрала, а никой не ги обвинява, че са надути! И сега, когато най-сетне съм успяла да се сдобия с поне мъничко себеуважение, изобщо не възнамерявам да се разделям с него!
— Хубаво — промърморва тя. — Недей.
Минавам покрай нея по посока на спалнята, където напъхвам краката си в мрежести чорапи и си надявам бялата пластмасова рокля с пластмасовите изрезки над главата. После си нахлузвам яркосините ботуши на Фиоручи и проверявам отражението си в голямото огледало.
— Та кои, казваш, бяха тези хора? — оглежда ме притеснено Миранда.
— Агентката на Бърнард — Тийнзи Дайър и съпругът й.