Изгорени мостове [bg]

41.

Първото, което Пола каза, когато излезе да го посрещне в чакалнята на Скенфрит Стрийт, беше:

— Съжалявам.

Тони беше озадачен.

— За какво съжаляваш? Не бях зает с нищо друго.

В друг случай Пола не би пропуснала възможността да отбележи заядливо колко скучен човек е той, но този път премълча, колкото и необичайно да бе това за нея. Вместо това го поведе забързано към централната част на участъка, по коридор с врати от двете му страни. На всяка имаше табелка с текст „Стая за разпити“ и номер.

— Подведох те. Нямах друг изход. Това беше единственият начин да продължа да следя отблизо случая.

— Не разбирам.

Пола спря пред една от затворените врати — беше номер четири.

— Ще разбереш — тя отвори вратата и го подкани с жест да влезе.

Пораждащата клаустрофобия стая беше боядисана в сивия цвят на бойните кораби, с нисък таван, покрит със звукоизолиращи плочи. Нямаше огледало, през което от съседната стая да се вижда в тази — само голи стени и видеокамера, монтирана в единия ъгъл. Главен инспектор Фийлдинг вече седеше на един от сивите пластмасови столове, подредени от двете страни на сивата маса, върху която бе поставена звукозаписната техника. Тя дори не вдигна глава от досието, което четеше, когато двамата влязоха. Само посочи столовете срещу себе си.

Тони бе влизал в немалко стаи за разпити, но винаги бе седял от страната на водещия разпита. Без да може да разбере какво точно става, той седна срещу Фийлдинг и се почувства още по-объркан, когато Пола седна до нея. Пола извади бележник и химикалка и ги подреди пред себе си. Той видя, че в бележника има някакъв списък, вероятно на въпроси, но не можеше да прочете написаното от нея наопаки.

— Какво става, Пола?

Фийлдинг вдигна очи.