Ако има кръв [bg]

— Качи се с асансьора. Ще го чуя, вдига много шум. Когато вратите се отворят, ще те чакам в коридора. Там ще направим размяната. Всички материали са на флашпамет.

— Как точно ще стане размяната?

— Не го мисли сега. Просто повярвай, че ще се получи и двамата ще си тръгнем свободни.

— Нима очакваш да го приема на доверие?

Друг въпрос, на който тя няма намерение да отговаря.

— Да обсъдим второто, което искам от теб. — Ето това е моментът в който ще се договорят — или сделката отпада.

— Какво е то? — Вече се е начумерил.

— Старият мъж, за когото ти казах, онзи, който те е забелязал…

— Как е разбрал?

— Това не е от значение. Работата е там, че те наблюдава от години. От десетилетия.

Наблюдава внимателно лицето му и е доволна от онова, което вижда: шок.

— Не те е закачал, защото е смятал, че си като хиена. Или врана. Същество, което се храни с мърша. Не е приятно, но е част от… знам ли? От екосистемата, може да се каже. Но ти си решил, че не ти е достатъчно, нали? Помислил си си: защо да чакаш някоя трагедия, някоя касапница, след като можеш сам да я причиниш? „Направи си сам“, а?

Никаква реакция от страна на Ондовски. Той просто я гледа и макар очите му вече да не трептят, продължават да изглеждат страшни. Това е смъртната ѝ присъда, тя е наясно, и не само я подписва. Пише я собственоръчно.

— Правил ли си го и преди?

Дълго мълчание. Точно когато Холи решава, че Ондовски няма да отговори — което само по себе си ще ѝ даде отговор, — той проговаря:

— Не. Но бях гладен. — И се усмихва. Иде ѝ да запищи. — Май се уплаши, Холи Гибни?

Няма смисъл да лъже.

— Да. Но също така съм твърдо решена. — Тя отново се навежда в личното му пространство. Това е едно от най-трудните неща, които е правила. — Ето какво още искам от теб. Този път ще ти се размине, но повече никога не го прави. Ако го направиш, ще разбера.

— И тогава какво? Ще ме погнеш ли? Ред е на Холи да замълчи.

— Колко копия от тези материали имаш всъщност, Холи Гибни?

— Само едно. Всичко е на флашката и ще ти я дам в събота вечерта. Но. — Посочва го с пръст и със задоволство вижда, че той не трепери. — Знам как изглежда лицето ти. Познавам и двете ти лица. Познавам гласа ти, знам за него неща, които самият ти вероятно не знаеш. — Мисли си за паузите, чрез които избягва фъфленето. — Живей си, яж си мършата, но ако някога заподозра, че си предизвикал нова трагедия — като тази в училището, — тогава да, ще те погна. Ще те издиря. И ще ти съсипя живота.

Ондовски оглежда почти празния мол. И старецът с каскета, и жената, зяпаща манекените на витрината на „Форевър 21“, са си тръгнали. Има хора на опашките пред веригите за бързо хранене, но те са с гръб.

— Струва ми се, че никой не ни наблюдава, Холи Гибни. Струва ми се, че си сама. Струва ми се, че мога да протегна ръка и да ти извия мършавия врат, а после да изчезна преди някой да разбере какво се е случило. Много съм бърз.