Тропика на Рака
- Автор: Миллер Генри
- Серия: Обелиск #1
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Петриков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тропика на Рака». Краткое содержание книги:
Откровен разказ за сексуалността, забраняван в САЩ, Тропик на рака е роман, превърнал се в тест за свободата на словото в американското общество и предизвикал много дебати около законите за порнографията. Книгата е пълно потапяне в човешкото съзнание, състояние на медитация и размисли около терзанията на един млад писател във Франция. Милър описва опита си в общността на парижката бохема в града, в който понякога е бил бездомен, където често страда от глад, мизерия, самота и отчаяние...
Мъглата и снегът, студът, усиленото учене, отвратителното кафе, хлябът без масло, супата и лещата, трудносмилаемият фасул със свинско от консерва, мухлясалото сирене, прокисналите туршии и лошото вино бяха докарали запек на всички в нашия изправителен дом. И точно когато на всеки му се сере, тръбите на тоалетната замръзват. Лайната се натрупват като мравуняци; трябва да слезеш от стъпалата и да сереш на пода. Лайната образуват замръзнали, твърди купчинки, които очакват затоплянето. Всеки четвъртък гърбушкото идва с ръчна количка, събира студените твърди лайна с метла и лопатка и влачейки изсъхналия си крак, откарва количката. Коридорите са целите в тоалетна хартия; тя се лепи за подметките като мухоловка. Когато времето се позатопля, вонята узрява — усеща се чак в Уинчестър, на шестдесет и пет километра оттук. Сутрин, когато стоя с четка за зъби до узрелите лайна, вонята е толкова силна, че главата ми се замайва. По червени долни вълнени фланели чакаме, за да си цопнем лайната в дупката; това прилича на ария от някоя опера на Верди — хор на недоволните, със скрипци и шприцове. Нощем, ако съм на зор, тичам долу в личната тоалетна на господин надзирателя до портала. Изпражненията ми винаги са пълни с кръв. Казанчето на неговата тоалетна също не работи, но поне изпитвам удоволствието да поседя на личната му тоалетна чиния. Оставям своята малка купчинка в знак на уважение към господин надзирателя.
Всеки път към края на вечерята нощният пазач минава, за да се подкрепи. Той е единственото човешко същество в цялото учебно заведение, което чувствам близко. Нощният пазач е просто един човек без значение. Носи фенер и връзка ключове. Обикаля нощем, сковано като автомат. По времето когато поднасят мухлясалото сирене, той обикновено се отбива за чаша вино. Стои с протегната ръка, косата му е твърда и остра като кучешка козина, бузите му са червени, мустаците му блестят от стопения сняг. Той смотолевя две-три думи и Квазимодо му донася бутилката. После, леко разкрачен, стъпил здраво, отмята глава и виното се излива в гърлото му на бавна, продължителна глътка. Изпитвам усещането, че излива рубини в гърлото си. Нещо в тази негова поза ме разтърсва до мозъка на костите. Сякаш той изпива до дъно утайката на човешкото съчувствие, сякаш цялата любов и състрадание на света могат да бъдат гаврътнати просто така, на една глътка — сякаш това бе единственото нещо, което може да се изстиска оттам, ден след ден. Направили са го по-малък от заек. В житейската скала на стойностите нощният пазач не струва даже колкото саламурата за мариноването на една херинга. Той е само парче одушевена тор. И го съзнава. След като изпие виното, се оглежда, усмихва ни се и светът като че ли се разпада. Това е усмивка, хвърлена през цяла бездна. Целият гаден цивилизован свят лежи като блато на дъното на ямата, а над него като мираж витае тази колеблива усмивка.
Същата усмивка ме посрещаше, когато се връщах от моите разходки. Помня, една вечер чаках на вратата стария пазач да завърши обиколката си — бях обхванат от необикновено усещане за благополучие и ми се струваше, че мога да чакам така вечно. Наложи се да чакам може би половин час, докато той дойде да отключи вратата. Оглеждах се спокойно и безметежно, опияняваше ме всичко — дървото пред училището, изсъхнало, с извити възлести клони, къщите на другата страна на улицата, променили цвета си през нощта и още по-забележимо разкривени, грохота на прекосяващия сибирската пустош влак, перилата, нарисувани от Утрильо, небето, дълбоките колеи, оставени от каруците. Изведнъж съвсем неочаквано се появи двойка влюбени; през няколко метра спираха и се прегръщаха и когато се изгубиха от погледа ми, но следвах звуците от стъпките им, чух внезапното им спиране и после бавните, криволичещи крачки. Усетих лекото прегъване и отпускане на телата им, когато се опряха на оградата, чух обувките им да поскърцват, когато мускулите им се стегнаха за прегръдката. Те бродеха по кривите улици на града, към гладкия като огледало канал, където водата бе черна като катран. Това бе необикновено. В целия Дижон нямаше други като тях.
Междувременно старият пазач обикаляше. Чувах дрънкането на ключовете, поскърцването на обувките му, равномерното механично накуцване. Най-сетне го чух да се приближава по алеята, за да отвори голямата врата — огромен сводест портал без ров отпред. Чух го несръчно да опипва катинара, ръцете му вкочанени, съзнанието му вцепенено. Когато вратата се отвори, над главата му видях едно съзвездие, увенчало параклиса. Всички врати бяха залостени, всички стаи заключени. Книгите бяха затворени. Нощта бе надвиснала потайна, остра като кинжал, пияна като маниак. Ето я безкрайността на празнотата. Над параклиса като епископска митра висеше съзвездието. Всяка нощ през зимните месеци то висеше ниско над праклиса. Ниско и ярко, шепа кинжални върхове, ярка светлина от чиста празнота. Старият пазач ме последва до завоя на алеята. Вратата безшумно се затвори. Когато му пожелах лека нощ, отново улових същата отчаяно безнадеждна усмивка като проблясък на метеорит над края на един загубен свят. И отново го видях да стои в трапезарията с отметната назад глава, видях и изливащите се в гърлото му рубини. Като че ли в него бе скрито цялото Средиземноморие — портокаловите горички, кипарисите, крилатите статуи, дървените храмове, синьото море, коравите посмъртни маски, мистичните числа, митическите птици, сапфирените небеса, орлетата, слънчевите заливчета, слепите бардове, брадатите полубогове. Всичко това вече го няма. Потънало е под северната лавина. Погребано, мъртво завинаги. Спомен. Безумна надежда.