Тропика на Рака

А учителите! Първите дни стигнах дотам, че да се ръкувам с някои от тях и, разбира се, да ги поздравявам със сваляне на шапка, когато се разминавахме под аркадите. Но да си поговорим откровено или да отидем до ъгъла и да пийнем чаша вино заедно — невъзможно. Просто невъобразимо. Повечето от тях изглеждаха страшно наплашени. Във всеки случай, моето място бе в друга йерархия. С такъв като мен те не биха споделили даже и въшка. Тъй ме нервираха, че видех ли ги да идват, започвах да псувам шепнешком. Стоях облегнат на някоя колона с цигара в уста и нахлупена шапка, и когато стигаха достатъчно близо за поздрав, аз се изплювах и повдигах периферията на шапката си. Изобщо не си правех труда да отварям уста и да ги поздравявам. Просто подхвърлях шепнешком: „Еби си майката, Джек!“ и това бе всичко.

След една седмица вече ми се струваше, че съм бил там цял живот. Като гаден, шибан кошмар, от който не можеш да се отървеш. Помислех ли за това, изпадах в кома. Бях пристигнал само преди няколко дни. Привечер. Под мъгливите светлини хората препускаха към домовете си като плъхове. Дърветата искряха като гравирани със злоба. Премислих всичко повече от хиляда пъти. Разстоянието от гарата до лицея бе като разходка през Данцигския коридор — цялото назъбено, напукано, изнервящо. Път, обсипан с мъртви кости, с обвити в савани сгърчени, свити фигури. Гръбнаци от рибени кости. Самият лицей се издигаше сред езеро от плитък сняг — една обърната надолу планина, чийто връх сочеше центъра на земята, където Господ или Дяволът работи винаги облечен в усмирителна риза и мели мливо за рая, който винаги представлява една полюция. Не помня някога да е светило слънце. Помня само мазните студени мъгли, идващи от замръзналите мочурища, където железопътните линии се врязваха в зловещите хълмове. Долу до гарата течеше канал или може би река, скрита под жълто небе, а терасовидно издигащите се брегове бяха целите нацвъкани с колиби. Направи ми впечатление, че наблизо имаше и казарма, защото често срещах дребни жълти виетнамци — шавливи джуджета със землист цвят на лицата, подаващи се от торбести униформи като боядисани скелети, опаковани в талаш. Цялото това идиотско средновековие на местността бе адски дразнещо и заплашително. То се поклащаше напред-назад с тихи стонове, подскачаше срещу мен изпод стрехите, висеше от гаргойлите като шайка престъпници с пречупени вратове. Аз непрекъснато се оглеждах назад, продължавах да вървя като рак побоцван отзад с мръсна вилица. Всички тези дебели малки чудовища, върлинести фигури, залепени по фасадата на църквата „Св. Михаил“, ме преследваха по кривите улици, по ъглите. Нощем цялата фасада на „Св. Михаил“ сякаш се отваряше като албум и ме оставяше лице в лице с ужасите на печатната страница. Когато светлините угасваха и образите съвсем изчезваха, мъртви като думи, тогава фасадата ставаше наистина великолепна; нощният вятър глухо пееше във всяка цепнатина по старото разкривено лице на църквата, а по студените твърди одежди от дантелена зидария се точеха мътни абсентоподобни лиги от мъгла и скреж.