Тропика на Рака
- Автор: Миллер Генри
- Серия: Обелиск #1
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Петриков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тропика на Рака». Краткое содержание книги:
Откровен разказ за сексуалността, забраняван в САЩ, Тропик на рака е роман, превърнал се в тест за свободата на словото в американското общество и предизвикал много дебати около законите за порнографията. Книгата е пълно потапяне в човешкото съзнание, състояние на медитация и размисли около терзанията на един млад писател във Франция. Милър описва опита си в общността на парижката бохема в града, в който понякога е бил бездомен, където често страда от глад, мизерия, самота и отчаяние...
Когато го чух да говори така, не издържах и се засмях. Не можех да разбера какво става с него. Все пак трябваше да му обещая да се срещна с момичето и да му обясня как стоят нещата. Филмор искаше да ходя често при нея, да я утешавам. Каза, че ми има доверие и т.н. За да го успокоя, съгласих се с всичко. Той не ми изглеждаше явно луд — само малко посмачкан. Криза типична за англосаксонския начин на мислене. Пристъп на нравственост. Бях много любопитен да видя момичето, за да си изясня тази история.
На другия ден я намерих. Живееше в Латинския квартал. Веднага щом разбра кой съм, стана извънредно приветлива. Казваше се Жинет. Едра, кокалеста, здрава, селски тип физиономия с полуизтъркани предни зъби. Жизнена, с леко налудничав блясък в очите. Първото, което направи, бе да си поплаче. После, когато разбра, че съм стар приятел на нейния Жожо — тъй го наричаше, — тя изтича долу и донесе две бутилки бяло вино. Трябваше да остана и да обядвам с нея — настояваше. След като си пийна, започна поред ту да се развеселява, ту да се насълзява. Нямаше нужда да ѝ задавам въпроси — тя продължаваше като самонавиваща се машина. Най-много я тревожеше едно нещо — ще може ли той да се върне на работа, когато го освободят от болницата? Каза, че родителите ѝ били заможни, но били недоволни от нея. Не одобрявали необмисленото ѝ държане. И особено не одобрявали него — бил невъзпитан и отгоре на всичко американец. Помоли ме да ѝ обещая, че Филмор ще се върне на работа, нещо, което направих без колебание. А после ме помоли да отговоря дали може да вярва на думите му — че той ще се ожени за нея. Защото сега, с това дете в корема, пък и триперът... не била в състояние да си търси подходяща партия — във всеки случай не и французин. Това е ясно, нали? Разбира се, уверих я аз. Всичко ми беше ясно, освен едно — как, за Бога, Филмор бе хлътнал по нея. Но всяко нещо по реда си. Сега мой дълг беше да я утешавам и аз просто ѝ надрънках куп глупости, уверих я, че всичко ще бъде наред, че ще стана кръстник на детето и т.н. После внезапно ми се стори много странно, ме тя изобщо ще задържи детето — особено като се имаше предвид, че то най-вероятно ще се роди сляпо. Казах ѝ това възможно най-тактично.
— Няма значение — отвърна тя. Аз искам дете от него.
— Дори и да е сляпо? — попитах аз.
— Господи, не говорете така! — простена тя. — Не говорете така.
Все едно, чувствах се длъжен да ѝ го кажа. Тя изпадна в истерия, зарева като морж и си наля още вино. След минута вече се кикотеше необуздано. Със смях си припомняше как се биели в леглото.
— Харесваше му да се бия с него — добави тя. — Беше направо звяр.
Както си седяхме и вечеряхме, влезе една нейна приятелка — дребничка курва, която живееше в съседната стая. Жинет веднага ме изпрати долу да купя още вино. Когато се върнах, двете явно си бяха поговорили добре. Приятелката ѝ Ивет работеше в полицията. Доколкото разбрах, била нещо като доносница. Поне това се опитваше да ме накара да повярвам. Беше напълно очевидно, че е само курва. Но имаше някаква идея фикс за полицията и полицейските работи. Докато вечеряхме, двете непрекъснато ме увещаваха да ги придружа на селско увеселение. Искаха да се повеселят — Жожо бил в болницата, а Жинет била толкова самотна. Казах им, че трябва да ходя на работа, но в свободната си вечер ще дойда и ще ги изведа. Поясних също, че нямам пари за харчене. Жинет, която бе смаяна от моето пояснение, се престори, ме това изобщо няма значение. И само за да ми покаже колко е готина, настоя да ме закара с такси на работа. Правела го, защото съм приятел на Жожо. И следователно съм и неин приятел. „А също, ако нещо стане с твоя Жожо, веднага ще дойдеш при мен — помислих си аз. — Тогава ще видиш какъв приятел мога да бъда!“ Бях много любезен с нея. И даже когато слязохме от таксито пред редакцията, им дадох възможност да ме убедят да изпием заедно едно последно перно. Ивет ме попита може ли да ме потърси след работа. Имала да сподели с мен много неща — поверително, каза тя. Но аз успях да ѝ откажа, без да я наскърбя. За съжаление се оказах достатъчно отстъпчив, за да ѝ дам адреса си.
Казвам за съжаление. Всъщност като си припомня това, изпитвам голямо задоволство. Защото още на другия ден започнаха да се случват някои неща. Следващия ден, още преди да бях станал, двете ме навестиха. Жожо бил преместен от болницата — затворили го в малък замък в провинцията, сравнително близо до Париж. Наричаха го замъкът. Изискан начин да кажат „лудница“. Настояваха да се облека веднага и да тръгна с тях. Бяха паникьосани.