Тропика на Рака

Имаше такъв обичай — след вечеря веднага да отиват в града, освен ако някой от тях не бе дежурен в спалните помещения. В центъра на града бяха кафенетата — огромни, мрачни зали, където дижонските търговци се събираха да играят карти и да слушат музика. В кафенетата бе топло. Това е най-хубавото, което мога да кажа за тях. Столовете бяха доста удобни освен това. А и там винаги се навъртаха по няколко курви, които за халба бира или чаша кафе седяха и си чешеха езиците с теб. От друга страна, музиката беше ужасна. Каква само музика! В зимната вечер, в такава мръсна дупка като Дижон, нищо не може да бъде по-дразнещо от музиката на френски оркестър. Особено на някои от онези дамски оркестри, които изпълняват всичко със скърцане и пърдене, със сух алгебричен ритъм и с хигиеничната последователност на паста за зъби. Хриптене и стържене, изпълнявано за толкова много франкове на час — и всяка коза за свой крак! Колко меланхолично! Сякаш старият Евклид е застанал на задните си крака и гълта синилна киселина. Цялото царство на Идеите е било експлоатирано тъй усърдно от разума, че не е останало нищо, от което да бъде създавана музика, освен празните ребра на акордеона — вятърът свири през тях и разкъсва ефира на парцали. Обаче да говорим за музиката, свързвайки я с този аванпост, е все едно да мечтаем за шампанско в килията на смъртник. Музиката бе последната ми грижа. Даже не мислех за путки, толкова неприветливо, студено, голо и сиво бе всичко. Първата вечер, когато се връщах, забелязах на вратата на едно кафене цитат от „Гаргантюа“. Вътре кафенето бе като морга. Обаче, напред!