Зазоряване

— Той има един от най-чистите, искрени, мили умове, които някога съм чувал — промърмори Едуард, когато Сет не се виждаше. — Късметлия си, че споделяш мислите си с него.

— Знам това — изсумтях аз.

Тръгнахме към къщата и главите и на двама ни рязко се вдигнаха, когато чухме звука от това как някой смучеше през сламка. Тогава Едуард се забърза. Втурна се към стълбите и изчезна.

— Бела, скъпа, мислех че спиш — чух го да казва. — Съжалявам, не трябваше да тръгвам.

— Не се притеснявай. Просто толкова ожаднях, че това ме събуди. Добре, че Карлайл носи още. Детето ще се нуждае от това, когато излезе от мен.

— Правилно. Това е добро предположение.

— Чудя се дали ще иска нещо друго — замисли се тя.

— Предполагам, че ще разберем.

Минах през вратата.

Алис каза:

— Най-накрая — а очите на Бела проблеснаха към мен. Тази вбесяваща, неустоима усмивка прекоси лицето й за секунда. После трепна и лицето й се сниши. Устните й се нацупиха, сякаш се опитваше да не заплаче.

Искаше ми се да ударя Лия право в тъпата й уста.

— Здрасти, Бела — казах бързо аз.

— Как я караш?

— Добре съм — каза тя.

— Голям ден е днес, а? Много нови неща.

— Не е нужно да правиш това, Джейкъб.

— Не знам за какво говориш — казах аз, отивайки да седна на облегалката за ръка на дивана, до главата й. Едуард вече бе там на пода.

Тя ме погледна укорително.

— Толкова съ… — започна да казва тя.

Стиснах устните й между палеца и показалеца си.

— Джейк — смънка тя, опитвайки се да избута ръката ми. Опитите й бяха толкова слаби, че бе трудно да повярвам, че наистина се опитва.

Поклатих глава.

— Можеш да говориш, когато не си глупава.

— Добре, няма да го казвам — смънка тя.

Дръпнах ръката си.

— Съжалявам! — довърши бързо тя, а после се ухили.

Завъртях очи, а след това й се усмихнах.

Когато се вгледах в очите й, видях всичко, което бях търсил в парка.

Утре тя щеше да е някой друг. Но за щастие жива, а това беше от значение, нали? Тя щеше да ме гледа със същите очи, до някаква степен. Щеше да се усмихва със същите устни, или почти. Все още щеше да ме познава по-добре от всеки друг, който е имал пълен достъп до същността на ума ми.

Лия можеше да е интересен другар, може би дори истински приятел — някой, който да остане с мен. Но тя не беше най-добрият ми приятел, по начинът, по който беше Бела. Настрана от невъзможната любов, която изпитвах към Бела, също така я имаше и другата връзка, и тя бе чак до костите ми.

Утре тя щеше да е мой враг. Или мой съюзник. И, очевидно, тази разлика зависеше от мен.

Въздъхнах.

— Добре! — Помислих си аз, като отстъпих и последното нещо, което имах. Това ме накара да се почувствам празен. «Давай. Спаси я. Като наследник на Ефраим, имаш разрешението ми, думата ми, че това няма да наруши договора. Останалите просто ще трябва да винят мен. Прав си — не могат да отрекат, че е мое право да се съглася на това.»