Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
Едно познато на външен вид момиче се взираше в мен, изражението й бе някак загрижено. Знаех защо разпознах лицето й — вече го бях сложил в списъка. Светла, червеникаво-златна коса, хубава кожа, няколко златни лунички на бузите и носа й, и очи с цвят на канела.
— Ако се чувстваш толкова разкаян от кражбата на колата — каза тя и се усмихна, така че на брадичката й се появи трапчинка. — Винаги можеш да се предадеш.
— Взета е на заем, не е открадната — казах остро. Гласът ми звучеше ужасно — сякаш бях плакал за нещо. Беше притеснително.
— Разбира се, това ще издържи в съда.
Намръщих се.
— Имаш ли нужда от нещо?
— Всъщност не. Пошегувах се за колата, да знаеш. Просто… изглеждаш наистина разстроен за нещо. О, здравей, аз съм Лизи.
Тя протегна ръката си.
Гледах я, докато не я остави да се спусне.
— Както и да е — каза тя неловко. — Просто се чудех дали мога да помогна. Преди малко изглеждаше така, сякаш търсиш някого.
Посочи парка и сви раменете си.
— Да.
Тя чакаше.
Въздъхнах.
— Не се нуждая от помощ. Тя не е тук.
— О. Съжалявам.
— Аз също — промърморих аз.
Погледнах отново към момичето. Лизи. Тя беше хубава. Достатъчно мила, за да се опита да помогне на един нацупен непознат, който изглеждаше като луд. Защо тя не можеше да е избраната? Защо всичко трябваше да е толкова сложно? Мило момиче, хубаво, един вид забавно. Защо не?
— Това е красива кола — каза тя. — Наистина е позор, че вече не ги правят. Имам предвид оформлението на шасито на Вентидж също е великолепно, но просто има нещо във Ванкуиша…
Мило момиче, което познава колите. Уоу. Вгледах се по-усилено в лицето й, като копнеех да зная как да го накарам да проработи. Хайде, Джейк — маркирай вече.
— Как е на каране? — попита тя.
— Не би повярвала — казах й аз.
Тя се ухили с трапчинката в усмивката й, несъмнено доволна, че е измъкнала почти цивилизован отговор от моя страна, а аз й отвърнах с една неохотна усмивка.
Но усмивката й не направи нищо относно режещите остриета, които драскаха нагоре — надолу в тялото ми. Без значение колко го исках, животът ми нямаше да се съедини с някого просто така.
Не бях на по-здравословното място, към което ме беше насочила Лия. Не бях в състояние да се влюбя като нормален човек. Не и когато кървях по някого другиго. Може би — ако бяха минали 10 години, откакто сърцето на Бела беше мъртво, а аз изстрадал целия опечален процес, и бях излязъл от това отново цял — може би тогава щях да мога да предложа на Лизи да се повози в бързата кола, да поговорим за марки и модели, да науча нещо за нея и да видя дали ще я харесам като човек. Но сега това нямаше да се случи.
Магията нямаше да ме спаси. Просто трябваше да приема мъченията като мъж. Да ги преглътна.
Лизи чакаше, може би надявайки се да й предложа разходка. Или може би не.
— По-добре да върна колата на момчето, от което я заех — промърморих аз.
Тя се усмихна отново.
— Радвам се да чуя, че отново ставаш порядъчен.
— Мда, ти ме убеди.
Тя ме гледа как се качих в колата, все още един вид загрижена. Вероятно изглеждах като някого, който ще да се метне с колата от някоя скала. Което може би щях да направя, ако този вид ход щеше да проработи при един върколак. Тя помаха веднъж, а очите й проследиха колата.
Отначало карах по-разумно по обратния път. Не бързах. Не исках да стигна там, където отивах. Обратно в къщата, обратно в гората. Обратно при болката, от която бягах. Обратно към това да бъда напълно сам с нея.
Добре, това беше мелодраматично. Нямаше да съм напълно сам, но това бе лошо нещо. Лия и Сет щяха да страдат с мен. Бях доволен, че Сет нямаше да страда дълго. Детето не заслужаваше душевното му спокойствие да бъде съсипано. Нито пък Лия, но в нейния случай беше нещо, което тя разбираше. Нищо ново относно болката на Лия.
Въздъхнах дълбоко, когато се замислих какво искаше Лия от мен, защото сега знаех, че щеше да го получи. Все още й бях ядосан, но не можех да игнорирам факта, че бих могъл да направя живота й по-лесен. И сега, когато я познавах по-добре, си помислих, че тя вероятно би направила това за мен, ако местата ни бяха разменени.
Най-малкото, щеше да е интересно, а също и странно, да имам Лея за приятел. Доста щяхме да значим един друг, това беше сигурно. Тя нямаше да е тази, която да би ме оставила да се въргалям, но мислех, че това е хубаво нещо. Вероятно щях имам нужда от някого, който да ме сритва по задника от време на време. Но когато станеше въпрос за това, тя наистина бе единственият приятел, който имаше някаква възможност да разбере през какво преминавах сега.