Колелото на мрака
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колелото на мрака». Краткое содержание книги:
Полумъртъв алпинист, по чудо оцелял след невъзможен преход през най-страшните хималайски зъбери, намира спасение в манастира. И скоро след това изчезва. А заедно с него изчезва и тайнствената реликва. Агентът от ФБР Алойзиъс Пендъргаст открива беглеца, но късно — някой го е изпреварил и алпинистът е жестоко и яростно убит. Реликвата липсва.
Луксозен презокеански кораб прави първия си круиз в Северния Атлантик. Но вместо безкраен празник, на потъналите в блясък, разкош и грях палуби се развихря психеделична игра с живота на четири хиляди души, а самият Пендъргаст се изправя пред най-страшното битка със злото, скрито в самия него. Ще бъде ли смазан от Колелото на Мрака?
„Преведи ме през всички страдания — казва древната молитва. — Само по тази пътека мога да превърна злото в добро.“
Лошото беше, че никога нямаше да й се случи пак.
Защото после Блекбърн бе навил магичната картина и я бе прибрал в кутията й. Все още възбудена от опиянението на сливането им, тя го помоли да не го прави; помоли го да я погледне още веднъж. Той се беше обърнал и очевидно бе съзрял копнежа, изписан върху лицето й. Внезапно очите му се бяха присвили до ревниви, собственически точици. Беше й се подиграл, беше й казал, че я е видяла веднъж и няма защо да я гледа пак. И тогава — тъй бързо, както я бе заляла преди малко похотта — сега я изпълни тъмен, всепоглъщащ гняв. Разкрещяха се един на друг с такава ярост, на каквато не бе подозирала, че е способна. Скоростта, с която емоциите я превземаха бе толкова шокираща, колкото и развеселяваща. После Блекбърн й беше заповядал да си върви. Не — тя никога вече нямаше да му проговори, никога нямаше да погледне картината пак.
И тогава настъпи най-върховната ирония. Виковете им бяха накарали пасажерите от съседната каюта да се оплачат. Бяха я видели да напуска тризонета на Блекбърн. Някой беше докладвал за нея. Възможност, която Кътър не би пропуснал. Беше я унижил на мостика пред всички палубни офицери. Тя не се съмняваше, че това вече е влязло в досието й и щеше да бъде докладвано на компанията.
Много от офицерите и екипажа, дори и семейните, имаха сексуални връзки на борда; беше толкова лесно, като да ловиш риба в буре. Тях изглежда никога не ги докладваха — защото бяха мъже. От мъжете се очакваше да вършат подобни неща, предпазливо и през свободното си време, точно както тя го беше направила. Но за жена беше различно — или поне културата на компанията изглеждаше такава.
С кариерата й беше свършено. Единственото, на което можеше да се надява сега, беше командването на средно голям круизен кораб, някой от онези по-запуснатите, които обикалят по Средиземноморието и Карибите, претъпкани с дебели старчоци от средната класа, тръгнали на екскурзия по море да плюскат и да пазаруват. Никога не виждали синя вода, хукваха да се крият и при най-слабата буря.
Кътър. Какъв по-добър начин за перфектно отмъщение от това да му отнеме командването, да му изтръгне вътрешностите и да ги хвърли на дъното на Атлантическия океан?
58.
В продължение на няколко минути Констанс гледаше как Пендъргаст крачи напред-назад в дневната на апартамента „Тюдор“. Веднъж спря, сякаш искаше да заговори, но след миг закрачи отново. Най-накрая се обърна към нея.
— Обвини ме в егоистично поведение. В това, че искам да се спася за сметка на другите на борда на „Британия“. Кажи ми нещо, Констанс: според теб кой на този борд заслужава спасение?
Той отново потъна в мълчание, изчаквайки отговора; очите му блестяха развеселено. Това беше последното нещо, което Констанс бе очаквала да чуе.
— Зададох ти въпрос — продължи Пендъргаст, когато тя не отговори. — Кой измежду тази просташка, алчна и противна тълпа на борда на този кораб, ти наистина смяташ, че заслужава да бъде спасен?
Констанс продължаваше да не казва нищо.
След миг Пендъргаст се изсмя:
— Виждаш ли? Нямаш отговор — защото не съществува такъв.
— Не е истина — възрази тя.
— Истина? Ти се шегуваш. Какво значи истина? — казал подигравателно Пилат, и не изчакал отговор. От мига, в който се качи на кораба, ти бе възмутена от отвратителната невъздържаност, ужасяваше се от мазното самодоволство на богатите и разглезените. Ти сама забеляза шокиращата несправедливост между обслужващите и обслужваните. Поведението ти на вечерята в онази Първа нощ, начина, по който отговори на онези непоносими, нетактични еснафи, с които бяхме принудени да се храним, показа, че вече си произнесла присъда над „Британия“. И беше права. Затова те питам пак, по друг начин: не е ли този кораб плуващ паметник на човешката алчност, вулгарност и глупост? Не ли това палат на безграничната похотливост, изцяло заслужаващ унищожение?
Той разпери ръце, сякаш отговорът бе очевиден.
Констанс го погледна объркано. Онова, което казваше, я засегна истински. Тя беше отвратена от парадността на буржоата и фалшивата изтънченост на повечето от пасажерите, които беше срещнала. И шокирана и обидена от жестоката експлоатация и начин на живот на екипажа. Някои от нещата, които Пендъргаст казваше, засягаха една не особено приятна струна в нея, възбуждайки и засилвайки собствените й дълго сдържани мизантропски импулси.
— Не, Констанс — продължи той. — Единствените двама, които заслужават да бъдат спасени, сме ние.
Тя поклати глава.
— Говориш за пътниците. Ами екипажът и персоналът? Те просто се опитват да си изкарат прехраната. И те ли, според теб, заслужават да умрат?