Колелото на мрака
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колелото на мрака». Краткое содержание книги:
Полумъртъв алпинист, по чудо оцелял след невъзможен преход през най-страшните хималайски зъбери, намира спасение в манастира. И скоро след това изчезва. А заедно с него изчезва и тайнствената реликва. Агентът от ФБР Алойзиъс Пендъргаст открива беглеца, но късно — някой го е изпреварил и алпинистът е жестоко и яростно убит. Реликвата липсва.
Луксозен презокеански кораб прави първия си круиз в Северния Атлантик. Но вместо безкраен празник, на потъналите в блясък, разкош и грях палуби се развихря психеделична игра с живота на четири хиляди души, а самият Пендъргаст се изправя пред най-страшното битка със злото, скрито в самия него. Ще бъде ли смазан от Колелото на Мрака?
„Преведи ме през всички страдания — казва древната молитва. — Само по тази пътека мога да превърна злото в добро.“
Пендъргаст махна с ръка.
— И те, в някаква степен, са излишни търтеи, част от огромното море пролетариат, което идва и си отива от бреговете на света като прилива и отлива, без да остави следа.
— Не е възможно да го мислиш. Хората са всичко за теб. Прекарал си целият си живот, опитвайки се да спасяваш живота на другите.
— Значи съм разхищавал живота си за нещо безполезно, дори лекомислено. Единственото, за което брат ми и аз винаги сме били съгласни, беше, че няма по-ненавистна дисциплина от антропологията: представи си само, да посветиш живота си на изучаването на някой човек. — Той взе монографията на Брок от масата, прелисти я и я подаде на Констанс.
— Виж това.
Констанс погледна отворената страница. Беше черно-бяла репродукция на маслена картина: млад, прелестен ангел се бе надвесил над човек с объркано изражение, който движеше ръката си по страница от стар ръкопис.
— „Свети Матей и ангелът“ — каза той. — Известна ли ти е?
Тя го погледна озадачено.
— Да.
— Значи тогава знаеш, че има няколко по-висши образа на тази земя. Или по-красиви. Виж израза на напрегнато усилие върху лицето на Матей — сякаш всяка дума в Евангелието, която пише, е опит да се изтръгне от истинската природа на своето същество. Сега го сравни с апатичното присъствие на ангела, който му помага — начина, по който главата се навежда; полунаивната, полусвенлива стойка на краката; почти скандално чувственото лице. Погледни как Матей е готов да ни ритне с прашния си крак, сякаш ще разкъса повърхността на картината. Нищо чудно, че светецът покровител го възпира! И ако ангелът ни изглежда мекушав, необходимо е само да зърнем силата, славата в тези величествени криле, за да ни напомнят, че сме в присъствието на божество. — Той спря за момент. — Знаеш ли, Констанс, защо от всичките репродукции в тази монография само тази е в черно и бяло?
— Не, не знам.
— Защото не съществува цветна снимка на картината. Била е унищожена. Да, този великолепен израз на творческия гений е бил бомбардиран, потънал в забрава по време на Втората световна война. Сега ми кажи: ако трябва да избера между това платно и живота на милион безполезни, неуки, бързопреходни хора — човечеството, казваш ти, е толкова важно за мен — кое, мислиш, бих избрал да загине в онзи голям пожар? — Той побутна томчето към нея.
Констанс го гледаше ужасена.
— Как можа да изречеш такова противно нещо? И кое ти дава правото да го изречеш? Какво те направи толкова различен?
— Скъпа моя Констанс! Не помисляй и за миг, че вярвам, че съм по-добър от останалата част от тълпата. Моите пороци са същите, както на всеки друг. И един от тези пороци е себелюбието. Аз заслужавам спасение, защото искам моя живот да продължи — и съм в позиция да направя нещо за това. Вече не сме на ръба, а се движим направо към катастрофа. И погледнато практически — как бих могъл аз да спася този кораб? Както във всяка катастрофа, всеки се грижи сам за себе си.
— Наистина ли мислиш, че можеш да живееш с тази мисъл, ако изоставиш тези хора на съдбата им?
— Разбира се, че мога. Както и ти.
Констанс се поколеба.
— Не съм сигурна — промърмори тя. Някъде дълбоко част от нея усети нещо силно привличащо в думите му — и това я смути повече от всичко.
— Тези хора не означават нищо за нас. Както мъртвия, за когото четеш във вестниците. Просто ще напуснем този плаващ Гомор и ще се върнем в Ню Йорк. Ще се гмурнем в интелектуални забавления, философия, поезия, беседи: Ривърсайд 891 е превъзходно обзаведен като място за уединение и размисъл. — Той направи пауза. — И не правеше ли точно така твоят пръв настойник и мой далечен роднина, Енок Ленг? Неговите престъпления бяха далеч по-отвратителни от нашите малки моменти на егоизъм. А той все пак успя да се отдаде на живот на физически комфорт и интелектуални удоволствия. Един дълъг, дълъг живот. Знаеш, че това е истина, Констанс: ти беше там с него, през цялото време. — И той отново кимна, сякаш това бе най-съсипващият му аргумент.
— Истина е. Аз бях там. За да видя как угризенията на съвестта бавно разяждат ума му, както червеят — изгнилото дърво. Накрая бе останало толкова малко от този брилянтен човек и бе едва ли не благословия, когато… — Тя не можа да довърши. Но умът й го направи: тя знаеше, че не може да бъде убедена от нихилистичното послание на Пендъргаст. — Алойзиъс, не ме интересува какво казваш. Това е ужасно лошо. Ти винаги си помагал на другите. Беше посветил цялата си кариера на това.
— Именно! И каква е ползата? Какво ми донесе това освен неудовлетворение, съжаление, отчуждение, огорчение, болка и укори? Ако бях напуснал ФБР, мислиш ли, че отсъствието ми щеше да ги опечали? Благодарение на собствената ми некомпетентност, единственият ми приятел в Бюрото умря по един повече от ужасен начин. Не, Констанс: най-после научих горчивата истина. През цялото време съм се старал безсмислено — безплодния труд на Сизиф! — опитвах се да запазя онова, което по същината си е неспасяемо. — След тези думи той се успокои и се облегна в кожения фотьойл, вземайки чашата си с чай.