Изгнание

Мисълта да се прибере в родния си град преследваше Дризт на всяка крачка. Знаеше какво му бе струвало да напусне Мензоберанзан, не искаше никога повече да вижда това място, този прокълнат мрачен свят, който го беше обрекъл да скита в изгнание. Но ако избереше да не се връща, щеше да стане свидетел на нещо още по-ужасно от Мензоберанзан. Щеше да гледа как Трак — приятелят, спасил го от сигурна смърт — бавно се превръща в клюнесто изчадие. Белвар беше предложил да го оставят и това звучеше много по-разумно от възможността да останат, да гледат как той се променя и накрая, когато това се случи, да се бият срещу него.

Дори и да го държаха настрана, пак щяха да станат свидетели на падението му. Дризт щеше да живее с мисълта за приятеля си, с мисълта, че го е изоставил, и това щеше да е поредната болка в сърцето на изтерзания мрачен елф.

Последното нещо, което Дризт желаеше на този свят, бе да види отново пещерата на Мензоберанзан и да разговаря със собствения си народ. Ако можеше да избира, би предпочел смъртта пред възможността да се завърне в града на мрачните елфи, но изборът сега не беше толкова лесен. Този път не се отнасяше само за него и за собствените му предпочитания. Животът на мрачния елф се основаваше на строги принципи и тези принципи сега изискваха лоялност. Дризт трябваше да постави нуждите на Трак над своите собствени, защото Трак беше негов приятел и защото при истинското приятелство нямаше място за егоизъм.

По-късно същата вечер, когато тримата си устроиха лагер, за да си починат, Белвар забеляза, че мрачният елф се разкъсва от някаква вътрешна борба. Лукавият гном остави Трак, който отново тупкаше по каменната стена, и внимателно се приближи към Дризт.