Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Джеймс, съставил завещанието в разцвета на своя талант, бе предвидил всички възможности.
Джолиън старши чете дълго това завещание; най-после взе половин лист от папката, написа пространна бележка с молив, прибра пак завещанието в горния си джоб, каза да му повикат файтон и замина за бюрото на Парамор и Херинг, в Линкънс ин Фийлдз77. Джек Херинг бе починал, но племенникът му беше още във фирмата и Джолиън старши се затвори половин час с него.
Задържал бе файтона и като излезе, даде на кочияша нов адрес — Уистеърия Авеню.
Изпитваше странно, тихо задоволство, сякаш бе нанесъл победа върху Джеймс и Собственика. Не ще могат да си пъхат носа в работите му; току-що премахна клаузата, която ги определяше за изпълнители на завещанието; ще вземе всички свои дела от ръцете им и заедно с делата на дружеството си ще ги даде на младия Херинг. Щом е толкова богат, Соумс няма да усети загубата на хиляда лири на година; и Джолиън старши се усмихна мрачно под белия си мустак. Чувстваше, че налага напълно заслужено възмездие.
Бавно, сигурно, като потайно загниване, което руши някое старо дърво, отровата от раните, нанесени на неговото щастие, воля и гордост, бе успяла да разклати красивата сграда на мъдростта му. Животът го бе подронвал непрестанно, докато най-после, като рода, на който беше глава, и той бе загубил равновесието си.
Докато файтонът го отвеждаше на север, към къщата на сина му, мисълта за току-що вмъкнатото ново разпореждане в имота му се стори изведнъж като наказание за този род и това общество, на който Джеймс и синът му бяха представители. Той бе възстановил правата на Джолиън младши и задоволяваше с това тайната си жажда за отмъщение — отмъщение срещу Времето, мъките, намесата на обществото му в собствените му дела, несметните огорчения, с които в продължение на петнадесет години светът бе отрупвал единствения му син. Това му се стори сега единственият начин да утвърди отново властната си воля; да принуди Джеймс, Соумс, целия род, цялото незнайно множество Форсайтови — огромен порой, втурнал се срещу самата преграда на неговата упоритост — да признае веднъж за винаги, че той е господарят. Каква радост беше да мисли, че най-после е направил момчето си по-богато от оня „собственик“, Джеймсовия син. Радост беше да впише това дарение за Джо, защото Джолиън старши обичаше сина си.
Нито Джолиън младши, нито жена му бяха в къщи (Джолиън младши не бе се върнал още от Ботаническата градина), но прислужничката каза, че господарят може всеки миг да си дойде.
— Той се връща за чая, сър, да си поиграе с децата.
Джолиън старши отговори, че ще почака; и седна търпеливо в избледнялата бедна гостна, дето, останали без летните си калъфи, креслата и канапетата излагаха на показ своята овехтялост. Искаше му се да повика децата; да ги види, да усети до коленете си меките им телца, да чуе проникването на Джоли: „О, дядо!“. Да го види как се втурва; да усети как Холи докосва скришом бузата му с меката си ръчичка. Но нямаше да ги повика. Дошъл бе да стори нещо тържествено и нямаше да се развлича, докато не го свърши. Забавно му беше да мисли как с две драсвания на перото ще възстанови класовата обстановка, така очевидно липсваща в тоя малък дом; как ще изпълни тия стаи или други, в по-голямо жилище, с най-красиви творби на изкуството, купени от Бейпъл и Пълбред; как ще прати малкия Джоли в Хароу и Оксфорд (нямаше вече доверие в Итън и Кеймбридж, защото там бе следвал Джо); как ще даде на малката Холи най-доброто музикално образование, защото детето имаше забележителни способности.
Унесен в тези видения за бъдещето, които никнеха край него и изпълваха сърцето му с вълнение, той стана, отиде до прозореца и погледна към малката градина с високи зидове, дето крушата с оголели клони се открояваше в бавно спускащата се мъгла на есенния следобед. Свил опашка върху пъстрата козина на гърба си, Балтазар се разхождаше в дъното, душеше растенията и вдигаше от време на време крак до стената.
77
Площад, дето се намира един от четирите лондонски адвокатски колектив.