Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Застанал до пианото, дето върху покривката от избеляла дамаска се мъдреше ваза с изсъхнали рози — единственият добив от градината му, — Джолиън младши го бе изслушал със своята едва доловима усмивка.
Погледна жена си, обърнала сърдито към говорителя слабичкото си лице, и каза:
— Разбра ли, мила?
— Не разбирам — отвън отсечено тя, с все още чужд изговор. — В стила ти има самобитност.
Критикът изви глава, усмихна се почтително и не каза нищо повече. И той — като всички — знаеше техния роман.
Думите дадоха добър плод; те противоречаха на всичко, в което Джолиън младши вярваше, което на теория одобряваше в своето изкуство, но някакъв чудноват, дълбок усет го накара да се съобрази, въпреки волята си, с изказания съвет.
И така той откри една сутрин, че му се иска да нарисува поредица от лондонски акварели. Не би могъл да каже как му хрумна това, и едва на следната година, когато ги завърши и продаде на почтена цена, в едно от своите отвлечени размишления си припомни художествения критик и откри в собственото си постижение ново доказателство, че е Форсайт.
Реши да започне с Ботаническата градина, където бе правил вече толкова скици, и избра малкото изкуствено езеро, изпъстрено с есенен дъжд от червени и жълти листа, защото, макар че копнееха да ги пометат, метачите не можеха да ги достигнат. Останалата част от градината метяха всяка сутрин и събираха дарения от природата порой от листа на купчинки, които тлееха бавно със сладникавовъзкисел дъх, непогрешим предвестник на есента, както песента на кукувицата означава пролет, а уханието на липите — есен. Уредните градинарски души не можех ада понасят златисто-зелено-червеникавата окраска на тревата. Песъчливите алеи трябваше да бъдат чисти, спретнати, подредени, незасегнати от законите на живота, от бавното, красиво разложение, което захвърля в праха разкошните корони на дърветата и обсипва земята с минали слави, отдето — щом колелото се завърти — ще лумне нова буйна пролет.
Така всеки лист е бил обречен още от минутата, когато е прошепнал сбогом и е падал в бавен танц от своята вейка.
Но върху малкото езеро листата плуваха спокойно и славеха небесата със своите багри, а слънцето грееше неспирно над тях.
Такива именно ги завари Джолиън младши.
Когато дойде една сутрин към средата на октомври, той се смути, като видя, че пейката, която се намираше на двадесетина крачки от мястото му, е заета: защото се ужасяваше от мисълта, че някой може да го гледа как работи.
На пейката седеше дама с кадифено жакетче, свела очи към земята. Но между тях имаше едно цъфнало дафиново дърво и, заслонен зад него, Джолиън младши се зае да приготвя триножника си.
Не бързаше с приготовленията си; като всеки истински артист, той се улавяше за всяко нещо, което може да позабави творческото усилие, и скоро се хвана, че поглежда скришом към непознатата дама.
И той като баща си имаше усет за хубавото лице. А това лице беше прекрасно!
Забеляза закръглената брадичка, потънала в кремаво жабо, нежното лице с големи тъмни очи и меки устни. Черна шапка „клош“ закриваше косата; облегната на пейката, непознатата седеше с кръстосани крака; от полата й се подаваше върхът на лачена обувка. Тази дама беше наистина неизказано елегантна, но вниманието на Джолиън младши беше привлечено главно от израза на лицето й, което напомняше това на жена му. Собственичката на това лице се бе озовала сякаш пред неопределими сили. Това го смущаваше и пробуди у него смътно състрадание и рицарско чувство. Коя беше тази жена? И какво търсеше тук сама?
Двама младежи, от особена, едновременно дръзка и стеснителна порода, която се срещаше в Риджънт парк, минаха оттук на път за тенис корта и Джолиън младши забеляза недоволно беглите им възхитени погледи. Скитащ без работа градинар се спря да оправи без нужда стрък пампасова трева: и той търсеше само предлог да позяпа насам. Възрастен господин — професор по градинарство — мина три пъти, като я поглеждаше продължително, крадешком, със странна усмивка.