Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Към всички Джолиън младши изпита едно и също смътно раздразнение. Дамата не вдигна очи към никого от тях, но той беше уверен, че всеки мъж, който мине оттук, ще я поглежда по същия начин.
Лицето й не беше прелъстително, но предлагаше с всеки свой поглед наслада; нямаше „дяволска хубост“, така високо ценена от първите Форсайтови; не беше и от очарователния, така наречен тип „бонбон“; не беше одухотворено страстно, нито страстно одухотворено като съвременна домашна украса или модерна поезия; нито обещаваше на драматурга материал за интересен неврастеничен образ, който се самоубива в последното действие.
По черти и цвят, със своето меко, привлекателно безстрастие и чувствена чистота това женско лице му напомняше Тициановата „Божествена любов“, от която имаше репродукция над бюфета в трапезарията. Привлекателността й беше като че ли именно в това меко безстрастие, в чувството, че ще отстъпи пред повече настойчивост.
Какво или кого чакаше тя в тишината, под дърветата, които отронваха от време на време листа, докато дроздовете пристъпваха важно по тревата, искряща от есенна слана?
Но очарователното лице се оживи и, като се озърна с ревнивост на влюбен, Джолиън младши видя Босини, който бързаше към нея през тревата.
Той погледна с любопитство срещата, погледите, дългото ръкостискане. Седнаха един до друг, неразделно свързани, въпреки външната им сдържаност. Чуваше бързият шепот на разговора им, но не можеше да долови нито една дума.
И той бе минал през тая каторга! Познаваше дългите часове на чакането, оскъдните мигове на една полуоткрита среща, мъченията на неизвестността, съпътстващи неблагословената любов.
Босини я молеше, а тя, спокойна, нежна и все пак непоклатимо безучастна, гледаше тревата.
Беше ли той човекът, който ще може да я отвлече, нея, нежната, безволна жена, неспособна да направи нито стъпка сама? Жената, която му се бе отдала всецяло, би била готова навярно и да умре, но не и да избяга с него?
На Джолиън младши се стори, че я чу да казва: „Но, скъпи, това ще те погуби!“ Защото сам бе изпитал на плещите си страха, който гризе потайно всяко женско сърце — да не бъде бреме за своя любим.
Той не дръзна вече да занича към тях; но бързият им тих разговор достигаше до слуха му като неуверена песен на птиче, което сякаш се опитва да си припомни пролетната песен: радост ли… страдание ли? Кое… за кого?
И постепенно разговорът им стигна; Последва дълго мълчание.
„А къде е тук мястото на Соумс? — запита се Джолиън младши. — Хората смятат, че тя се измъчва от мисълта за изневярата към него. Малко познават жените! Тя гълта жадно живота… след хлада… Това е отмъщението й! Но господ да й е на помощ… защото и Соумс ще си отмъсти!“
Чу шумоленето на коприна, надникна през дафиновото дърво и видя, че си отиват, уловени скришом за ръка…
В края на юли Джолиън старши бе завел внучката си на планина; при това летуване (последното, което направиха заедно) Джун укрепна и се успокои. В хотелите, препълнени с британски форсайтовци — защото Джолиън старши не можеше да понася „разните немци“, както наричаше всички чужденци, — я гледаха с почит, нея, единствената внучка на внушителния и очевидно богат старик, мистър Форсайт. Тя не общуваше с хората — това не беше в нрава й — но завърза все пак някои приятелства, особено едно в долината на Рона, с умиращо от туберкулоза френско девойче.
Като реши веднага, че приятелката й не трябва да умре, в тази борба срещу смъртта Джун забрави личните си грижи.
Джолиън старши наблюдаваше новата близост с облекчение и неодобрение; тревожеше го това ново доказателство, че тя смята да прекарва живота си между „проскубаните пилета“. Никога ли нямаше да завърже приятелство, или да се заинтересува от нещо, което ще й бъде действително полезно?
„Ще се сближава с разни ми ти чужденци!“ — ядосваше се той. Но все пак често донасяше вкъщи цветя или грозде и ги поднасяше на „мамзел“ с добродушно смигване.
Към края на септември, въпреки старанията на Джун, мамзел Вигор издъхна в малкия хотел в Сен Люк, дето я бяха преместили; Джун взе така присърце поражението си, че Джолиън старши я отведе в Париж. Тук, съзерцавайки милоската Венера и Мадлената, тя се отърси от унинието и когато се върнаха в Лондон към края на септември, дядо й повярва, че е успял да я излекува.