Град на изгубени души
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на изгубени души». Краткое содержание книги:
инстинкта, отколкото от разума си, скочи в кръга след него и го сграбчи в ръцете си.
— Саймън!
И без да поглежда, разбра, че несъзнателният, изскочил от само себе си вик, е на Изабел.
Обърна се и я видя как запушва устата си с ръка, гледайки го с широко отворени очи. Те
всички го бяха зяпнали. Лицето на Изи беше побеляло от ужас и дори Магнус изглеждаше
уплашен.
„Призовеш ли демон; той е прикован в границите на пентаграмата и не може да излезе; за да
ти навреди. Ала прекрачиш ли тези граници, сам се поставяш в сферата на силата му…”
Саймън усети леко потупване по рамото. Докато се обръщаше, пусна Председателя Мяу,
който изхвърча от пентаграмата и се мушна под един диван в другия край на стаята.
Саймън вдигна очи. Внушителното лице на Азазел се бе надвесило над него. Толкова
отблизо Саймън съвсем ясно видя, че кожата му е набраздена, като мрамор, осеян с
пукнатини, видя и пламъците, дълбоко в хлътналите му очи. А когато Азазел се усмихна,
забеляза, че на върха на всеки от зъбите му имаше желязна игла.
Азазел изпусна дъха си и Саймън бе обгърнат от облак гореща сяра. Като през мъгла чуваше
гласа на Магнус, който ту се издигаше, ту се понижаваше, чу и как Изабел изпищя нещо.
Демонът го стисна над лактите, повдигна го от земята, така че сега краката му висяха във
въздуха… и го хвърли.
Или поне се опита. Вместо това го изпусна и Саймън се приземи приклекнал на пода. Азазел
политна назад и сякаш се блъсна в невидима преграда. Разнесе се звук като от трошене на
камък. Демонът се свлече на колене, а после болезнено се изправи. Вдигна очи и като
изрева, оголи зъби и бавно пристъпи към Саймън… който, осъзнал със закъснение какво
става, отметна косата от челото си с треперещи пръсти.
Азазел се закова на място. Ръцете му, чиито нокти също като зъбите завършваха с остро
желязо, се извиха към тялото му.
— Скитнико — задъхано каза той. — Ти ли си?
Саймън стоеше като вкаменен. Магнус шепнеше заклинанието си, ала всички други мълчаха.
Саймън се боеше да погледне наоколо, боеше се да срещне очите на приятелите си. Клеъри и
Джейс, помисли си той, знаеха на какво е способен знакът, виждали бяха изпепеляващия му
огън. Но те бяха единствените. Нищо чудно, че всички бяха останали без думи.
— Не. — Горящите очи на Азазел се присвиха. — Не, ти си твърде млад, а светът — твърде
стар. Ала кой би се осмелил да бележи един вампир със знака на Небето? И защо?
Саймън свали ръка.
— Докосни ме още веднъж и ще разбереш.
От гърдите на Азазел се откъсна тътнещ звук — смесица от смях и отвращение.
— Как ли пък не. Ако сте се опитвали да подчините волята на Небето, не си струва да
свържа съдбата си с вашата, дори ако това би могло да ми върне свободата. — Демонът ги
огледа един по един. — Вие сте луди. Късмет, човешки чеда. Ще имате нужда от него.
И той изчезна, обгърнат от пламъци, оставяйки след себе си черен дим и воня на сяра.
— Не мърдай — каза Джейс и с херондейлската кама сряза ризата на Клеъри от яката до
ръба. След това улови двете половини и внимателно ги свали от раменете й, така че сега тя
седеше на ръба на умивалника само по дънки и тънък потник. Палтото и дънките й бяха
поели по-голямата част от демонската кръв и отровата, ала фината копринена риза беше
съсипана. Джейс я пусна в умивалника и тя изцвърча, когато потъна във водата, а той се зае
да нарисува целителна руна върху рамото на Клеъри.
Тя затвори очи и усети опарването на руната, а после по тялото й сякаш се разля вълна на
облекчение и прогони болката. Беше като новокаин, ала без вцепенението.
— Така по-добре ли е? — попита Джейс и Клеъри отвори очи.
— Много по-добре. — Не беше съвършено, тъй като иратцето нямаше особен ефект върху
изгаряния, причинени от демонска отрова, но пък ловците на сенки обикновено се
възстановяваха бързо от тях. Дори и сега те само пареха леко и Клеъри, която все още бе
екзалтирана от битката, почти не забелязваше. — Твой ред е.
Джейс се ухили и й подаде стилито си. Бяха в задната част на антикварния магазин.
Себастиан бе отишъл да заключи и да угаси светлините в предната част, за да не привлекат
вниманието на мунданите. Беше въодушевен от мисълта за „празнуването” и когато ги
остави, се двоумеше дали да се върнат в апартамента, за да се преоблекат, или направо да
отидат на нощен клуб в Мала Страна*.
* Историческа част на Прага. — Бел. прев.