Град на изгубени души

изненадваща гледка. Кръгът и пентаграмата в средата на стаята грееха с ярка сребриста

светлина, като живак. От центъра им се издигаше дим — висока червено— черна колона,

увенчана с бяло. В цялата стая миришеше на изгоряло. Магнус и Алек стояха до кръга заедно

с Джордан и Мая, които, ако се съдеше по палтата и шапките, които все още носеха, явно

току— що бяха дошли.

— Какво става? — попита Изабел и се протегна, прозявайки се. — Защо всички зяпате канал

Пентаграма?

— Почакай малко и сама ще видиш — мрачно отвърна Алек.

Изабел сви рамене и се загледа заедно с останалите. Пред очите им белият дим се завихри,

все по-бързо и по-бързо — същинско миниатюрно торнадо, което прелетя през

пентаграмата, оставяйки след себе си следи от изгорено, които изписваха думите:

„РЕШИХТЕ ЛИ ВЕЧЕ?”

— Хм — каза Саймън. — Цяла сутрин ли го прави?

Магнус вдигна ръце във въздуха. Носеше кожени панталони и риза, върху която имаше

зигзагообразна металическа светкавица.

— И цяла нощ.

— И задава един и същи въпрос?

— Не, всеки път е различно. Понякога ругае. Азазел явно е решил да се позабавлява.

— Може ли да ни чуе? — Джордан наклони глава на една страна. — Хей, демоне!

Огнените букви се пренаредиха.

„ЗДРАВЕЙ, ВЪРКОЛАКО.”

Джордан отстъпи назад и погледна Магнус.

— Това… нормално ли е?

Магнус изглеждаше дълбоко нещастен.

— Най-категорично не е нормално. Никога не съм призовавал демон с могъществото на

Азазел, но дори така… Изчел съм всичко по тази тема и никъде не откривам нещо подобно

да се е случвало преди. Положението започва да излиза от контрол.

— Азазел трябва да бъде отпратен — заяви Алек. — За постоянно. — Той поклати глава. —

Джослин като че ли беше права. Призоваването на демони не може да доведе до нищо добро.

— Почти съм сигурен, че и аз съм резултат от призоваване на демон — отбеляза Магнус. —

Алек, правил съм го стотици пъти. Не виждам защо сега да е различно.

— Азазел не може да излезе, нали? — попита Изабел. — От пентаграмата, имам предвид.

— Не — увери я Магнус. — Но не би трябвало да е в състояние да прави и нищо от това,

което прави в момента.

Джордан се приведе напред, сложил длани върху коленете на сините си дънки.

— Как е в ада, мой човек? — попита той. — Горещо ли е или студено? Чувал съм и двете.

Отговор не последва.

— Страхотно, Джордан — обади се Мая. — Мисля, че го подразни.

Джордан докосна ръба на пентаграмата.

— Може ли да предсказва бъдещето? Е, демоне, групата ни ще се прочуе ли?

— Това е демон от Ада, не кристална топка, Джордан — сопна се Магнус. — И не се

приближавай до очертанията на пентаграмата. Призовеш ли демон, той е прикован в

границите на пентаграмата и не може да излезе, за да ти навреди. Ала прекрачиш ли тези

граници, сам се поставяш в сферата на силата му…

В този миг димният стълб започна да се сгъстява. Магнус вдигна глава, а Алек се изправи

толкова рязко, че едва не събори стола си, докато димът постепенно придобиваше формата

на Азазел. Пръв изникна костюмът му — сребристосив, на райета, с елегантни ръкавели, а

после демонът сякаш го изпълни. Последното, което се появи, бяха огнените му очи. Той се

огледа наоколо с неприкрито удоволствие.

— Виждам, че цялата банда се е събрала. Е, взехте ли решение?

— Да — отговори Магнус. — Мисля, че в крайна сметка няма да имаме нужда от услугите

ти. Все пак, благодаря.

Думите му бяха последвани от мълчание.

— Сега можеш да си вървиш. — Магнус махна като за довиждане. — Чао.

— Не смятам така — любезно възрази Азазел и като извади носна кърпичка, се зае да лъска

ноктите си. — Възнамерявам да поостана. Тук ми харесва.

Магнус въздъхна и каза нещо на Алек, който отиде до масата и му донесе една книга. Магнус

я отвори и зачете на глас:

— Върви си, проклети дух. Върни се в царството на дим и пламъци, на пепел и…

— Това няма да ти свърши работа с мен — отегчено подхвърли демонът. — Опитай, ако

искаш. Аз ще бъда тук.

Магнус го погледна с пламнали от ярост очи.

— Не можеш да ни принудиш да сключим сделка с теб.

— Но мога да опитам. Не е като да имам нещо по-добре за пр…

Азазел млъкна, когато една позната фигурка се втурна в стаята. Беше Председателят Мяу,

плътно по петите на нещо, което приличаше на мишка. Пред ужасените погледи на всички в

дневната, котаракът притича през очертанията на пентаграмата и Саймън, тласкан повече от