Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
— Как е избягала? Как се е промъкнала през Възбраната?
— Не знам. Това го нямаше в историята. Нека довърша каквото знам от баща ми. След това Огледалото било или изгубено, или скрито. Така му казал Архиварят.
— Архиварят ли?
Прозвището веднага събуди професионалния интерес на Лиан.
— Баща ми го спомена няколко пъти. Знаел много от старите сказания.
Лиан изведнъж се ободри.
— Разкажи ми за Архиваря.
— Нищо повече не знам за него.
— Значи Огледалото служи и за наблюдение… и може би това обяснява победите на Игър!
— Всеки се надява, че ще го овладее и ще разгадае тайните му…
Гласът й секна. Тя се вторачи в луната, без да мига, лицето й се изопна в студената сивкава светлина. Вятърът опъваше наметалата, рошеше косата й.
— Толкова ме е страх… — промърмори тя, потрепери и се дръпна в сянката.
— Всичко свърши. — Лиан помисли, че тя говори за уелмите. — Изплъзнахме им се.
— Не! Нищо не е свършило, докато не се отърва от него. Не знам какво да правя, на кого да се доверя — промълви потиснато тя. — Питах се дали да не върна Огледалото на аакимите, но как да се престраша след твоето сказание?
Лиан си спомни нещо.
— Онази нощ в пещерата долових откъслечно твоя кошмар, сякаш гледах в повърхност от лъскав метал, и там за малко се появи лицето на жена. С тъмни очи и коса, макар и посребрена тук-там. Коя е тя?
— Често размишлявам за нея. Може би затова ти се е явила. Видях я в Огледалото точно когато влезе Игър. Същинска Мейгрейт, макар и по-възрастна. Или наистина е Мейгрейт в друго време и място, или е друга жена. Или пък е някаква заблуда на Огледалото.
— Видя ли още нещо?
Лиан затаи дъх в очакване.
— Не. Опитах веднъж-дваж, но нямаше нищо. А и защо да има? Не съм се обучавала как да боравя с такива предмети.
Лиан седеше, обгърнал колената си с ръце, и се взираше през урвата. Мостът висеше като паяжина в нощта, полюшваше се, посребрен от луната. Вятърът виеше в опънатите въжета, стенеше около камънаците, издуваше платнището на заслона, ревеше в заслона. Младежът чувстваше как се вледенява. И Каран беше дребна фигура в играта. Какво ли събираше по-могъщите около нея? Само случайността ли? Или някаква приливна вълна в огромното море на Преданията изхвърляше всички на този студен бряг?
Имената се въртяха из ума му: Рулке, Великият предател; Ялкара, Господарката на заблудите; Мендарк; Игър; Мейгрейт; Архиваря… Толкова имена, толкова хора. Познаваше един от тях.
Мислено се върна във времето. Още беше ученик и за да докаже способностите си, му възложиха да открие отговора на загадката в Балада за Скиталците, сага от епохата на Зурската империя. Той потегли на запад към Зайл, за да се допита до библиотекаря, и известно време пътува с един опърпан мъж на средна възраст. Откриха, че ги свързва интересът към сагите, или поне така изглеждаше тогава. На Лиан му беше приятна компанията му и чак много по-късно се досети, че този спътник е бил предрешеният Мендарк, който го е преценявал.
Обзе го отчайващ страх. Нямаше обикновени съвпадения. Нещо се мътеше в недрата на света и напредваше с мудно търпение към отдавна очакван завършек. В тази мразовита нощ почти усещаше тази зла воля. Кой местеше фигурите? Той сгуши глава в раменете си и се примъкна до Каран да потърси топлина и утеха през дългата нощ.
21. Раздор между стари приятели
Докато Каран и Лиан дремеха в студения си заслон, в далечния Туркад, на цели петдесет левги по права линия от тях, както би прелетял скийт, предстоеше важна среща. Мендарк, който още от древността заемаше поста Магистър във Висшия съвет, седеше до камината в убежището си и се зъбеше от страх. Дори прислужниците знаеха за интригите, който се плетяха срещу него… и вече не срещаха погледа му, когато се разминаваха. Лиан трудно би разпознал човека, с когото бе пътувал до Зайл преди пет години. Тогава Мендарк имаше тъмна коса, яркосини очи и весели бръчици около устата, пиеше много вино и се смееше на всичко.