Кръвна връзка [Войните на Розите-3]

Уорик се нагласи да измъкне едно тъмно късче карамфил, което се беше загнездило между два зъба. Естествено, Едуард не разбираше истински от парламент, укази и закони, затова задачата да бъдат сведени до кралицата се падаше на писари и лордове, докато тя ги слушаше с широко отворени очи и изкусно поднесени на показ гърди. И доста по-възрастните мъже се разтреперваха и изчервяваха при това цялостно и безупречно внимание.

Уорик изпи виното си и се загледа как отново пълнят чашата му. Осъзна, че направо ненавижда тази жена — и, за жалост, в същото време страстно я желаеше. Намираше се в отчайващо положение, съзнаваше, че в никакъв случай няма да получи удовлетворение. Коронясаха Елизабет за кралица. Очевидно тя беше на мнение, че огромният ѝ съпруг няма нужда от ничии други съвети освен нейните, поне що се отнася до рода Удвил.

— Разбира се, че трябва да ни попееш, Ричард! — чу Уорик гласа на Елизабет. Той се задави с глътката вино и се закашля бурно, докато цялата маса ликуваше и тропаше с крака. Но този, който се изправи и се поклони, бе братът на Едуард, усмихваше се срамежливо на снаха си и пийваше от чашата с вино, за да прочисти гърлото си.

Уорик само се надяваше да не направят Ричард Глостър на глупак на това място. Вече го познаваше достатъчно добре, за да се гордее с качествата му. Още по-странното беше, че си спомняше какво щастие изпита баща му, когато той се роди. Беше само преди дванайсет години и сигурно половин дузина животи, когато светът беше по-добър, когато собственият му баща все още беше жив и бе искал някак си да принуди Хенри да бъде добър крал… Усети погледа на брат си върху себе си и повдигна вежда в горчива самоирония. Никога нямаше път назад. Никога нямаше шанс да се поправят направените грешки. Човек просто трябваше или да върви напред, или да се остави да пропадне.

Братът на краля имаше доста сладък глас, чист и спокоен, и пееше за селската любов. Уорик се остави мелодията да го погълне, спомни си за един градинар в имението Мидълхам, когото познаваше. Мъжът бе работил за баща му в продължение на трийсет години, кожата му беше кафява като подметка от живота, прекаран навън. Сега, като поглеждаше назад, осъзнаваше, че Чарли вероятно е бил с малко забавено развитие. Жената, с която живееше в къщата на имението им, беше майка му, а не съпруга, както Уорик като момче смяташе. Чарли със сигурност никога не запомни името му и го поздравяваше с „Къдрокоско“ всеки път, когато се срещнеха, макар че косата му беше права. Той се загледа втренчено в чашата си и се зачуди защо ли споменът за този човек го споходи сега изневиделица. Сети се за крака му, смазан от каруца, когато бил момче, останал по тази причина изкривен и винаги, винаги да го боли.