Непокорна кръв [bg]

Пръстите на Катриона застинаха треперещи върху гърба ми.

Проклета да е. Завъртях очи.

— Наясно съм.

— Затова не се опитвай — рече хладнокръвно тя. — Аз ще се справя.

Поколебах се и я погледнах недоверчиво.

— Можеш ли?

— Няма да е лесно, но ти предлагам да ми се довериш. И без това нямаш друга възможност.

— Не ме интересува коя е майка ти, ти нямаш силата да повлияеш на всички бойци по кулите.

— Прав си; не мога да им повлияя на всичките. Но мога да въздействам на теб. Единственото, което трябва да направя, е да спусна бариера пред съзнанието ти.

— И аз трябва да ти позволя — изрекох бавно аз, — да блокираш съзнанието ми?

Тя сви рамене.

— Ако искаш, го приеми.

Въобще не ми допадаше мисълта Рейлтин да се върти около съзнанието ми, камо ли да бърника из него. Ръката на Катриона лежеше върху гърба ми като предупреждение, но Рейлтин беше права: нямах друг избор.

— Добре. Ако заради теб ме убият, кълна се, че ще се върна и ще те обсебя.

— Вярвам ти, но не можеш да ме уплашиш. Ще започна да хвърлям винени бокали срещу виещия ти безплътен дух. А сега по-добре се подготви. Ще ти е нужно време. За пред тях ще си абсолютно сам.

Докато се отдалечаваше от нас, Катриона плъзна ръка по кръста ми.

— Мразя я.

— Това чувство ми е познато.

— Истината ли казва? Ще те защити ли?

Прегърнах я през раменете.

— Не знам. Но така или иначе трябва да се подготвя.

— Студен си.

— Скоро ще се стопля. — При тези думи я обгърнах с ръце и позволих на топлината на тялото й да се прелее в мен. Тя притисна лице към шията ми. Сигурно се беше изцапала. Нямах нищо против. Като че ли и тя също. Но дори през калта усещах, че лицето й е мокро.

— Ще ме направиш на ручейчета — казах аз.

Тя се засмя безмълвно, по същия начин, както го правеше, докато се преструваше на няма.

— Моля те, върни се — промърмори тя.

— Обичам те — казах. В този миг луната се плъзна зад куп облаци и аз трябваше да се откъсна от нея.

Конал, Рейлтин и Ангхис ме наблюдаваха. Когато се обърнах към крепостта и си поех дълбоко дъх, почувствах как над мозъка ми се спуска нещо като леден шлем. Примигнах. Усещането беше толкова странно, че забих голите пръсти на краката си в земята, просто за да се убедя, че съм все още в реалния свят. И тогава, докато луната криеше лицето си зад облака и над равнината беше паднала тъмна сянка, побягнах.