Непокорна кръв [bg]

Тогава пазачите вече ме видяха. Един от тях изкрещя и извади меча си, но беше твърде късно; камата ми му преряза гърлото. Извърнах се тъкмо навреме — когато приятелят му скочи към мен. Хвърлих се на пода, претърколих се и му прерязах подколенните сухожилия, докато той се опитваше да се обърне към мен. После скочих върху подпорната стена, прелитайки над третия, който инстинктивно се сви. А аз се затичах с всички сили към колелото и скочих от стената.

Мисля, че затворих очи. Глупава постъпка, но го направих. Блъснах се в масивното дърво, докопах веднага скрипеца по-скоро от чист късмет, отколкото заради правилната ми преценка, и увиснах на спиците му. Въжето, което го придържаше, се изопна и аз яростно замахнах с камата си към него. Острието го достигна и аз започнах методично да го размахвам напред-назад.

То поддаде по-бързо, отколкото бях очаквал и аз се залюлях бясно, не само за да размърдам колелото, а и за да се превърна в движеща се мишена, защото към мен полетяха стрели. От другата страна на портата се чуваше ревът и тропотът на бойците на Конал, които препускаха през равнината. О, богове, трябваше да я отворя. И то веднага.

Проблемът бе, че тук, на колелото, механизмът беше съвсем различен. Веригите, които използвахме, за да го завъртим, висяха на пет метра, че и повече; а те бяха нужни, за да завъртя проклетото нещо. Тежестта ми го повличаше, бавно и сигурно, но не достатъчно бързо. Ритах и ругаех, усетих го как поддава, хванах се за следващата спица и отново ритнах. Колелото започна да се превърта сантиметър по сантиметър и една стрела одраска хълбока ми. Това ме разгневи. Закрещях на колелото, ритнах с крака, хванах следващата спица. Гръмотевичният тропот на конете приближаваше. Твърде бързо. Вратата се повдигна на няколко сантиметра. Достатъчно широко за пор, но не и за кон.

Нямаше да успея.

Нещо се удари в мен и си помислих, че съм мъртъв. Стресът едва не ме накара да изпусна спицата, но успях да се хвана отново. Нещото, което висеше на врата ми и едва не ме задушаваше с ръце, беше деветгодишното момиче. Аз се разсмях, макар от устата ми да излезе нещо като грачене.

Виждате ли? Нямах нужда от допълнително височина или тежест. Не и когато имаше още един дребосък, който да ми помогне. Колелото изскърца и се завъртя, а аз успях да захвана за още две-три спици. Пъшкайки, започнах отново да се изкачвам, а тежестта на детето вече направо ме убиваше. Тя ме беше обхванала с крака през кръста и висеше за мен като човешка абордажна кука.

Стрелите вече не летяха толкова нагъсто и видях, че дворът постепенно се изпълва с хора. Вече не представлявахме интерес за тях, защото бойците на Конал бяха изтласкали нагоре портата и си проправяха път с бой сред хората на Колман Роа. Чух писъци, бойни викове, но над цялата глъч се носеше гневният рев на Колман Роа.

— Хванете ДЕТЕТО. ДЕТЕТО! ОБЕСЕТЕ ПРОКЛЕТОТО МОМИЧЕ!…