![Непокорна кръв [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/7/0/nepokorna-krv-bg-download.jpg)
Непокорна кръв [bg]
- Автор: Филлипп Джиллиан
- Серия: Разбунтувани ангели #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Непокорна кръв [bg]». Краткое содержание книги:
И заради това сега, в последната декада на 16-ти век, в този прокълнат ден, в проклетия човешки свят, Сет Макгрегър лежи скрит зад каменния процеп, стиска студения арбалет и се опитва да спре сълзите в очите си, за да вижда ясно целта — Сет трябва да убие собствения си брат, любимия, обожаван и мразен по-голям брат Конал. И онази човешка нещастница с него. Преди да ги хвърлят на кладата.
Ловът на вещици е започнал. Кладата лумва. И Сет няма право на погрешен изстрел…
Прекрасно черно фентъзи — силна, понякога брутална, но и затрогваща история, мощен екшън, способен да ви изненадва на всяка страница, неустоим отначало докрай. ergonbooks.com
Не знаех какво има над мен, но главата ми не се цепеше от непоносима болка. Поех си дълбоко дъх, издърпах се нагоре и се озовах по корем на стената, скрит в сянката на бойницата.
Все още не можех да повярвам на късмета си, че съм тук и не съм мъртъв. Помислих си, че Рейлтин ще ме остави сам да издигна бариера пред съзнанието си, но тя не се оттегли. Предполагам, че Конал искаше да знае къде съм, пък и болката от намесата й отново се беше принизила до тъпо пулсиране.
Самата врата беше добре охранявана, но не от мен. Стражите бяха пръснати по-нарядко и намиращият се най-близо до мен изобщо не очакваше да бъде свален изотзад.
Прерязах му гърлото и го задържах в прегръдките си като любовник, докато кръвта му не изтече, след което тихо го отпуснах на земята. Нямаше нужда да затискам устата му с ръка: и без това не успя да гъкне, а ако действаш бързо, шокът им пречи да изпращат мислени предупреждения. Когато полегна на земята, видях лицето му. Едва ли беше по-голям от мен.
„Но той се бие за Колман Роа“ — помислих си аз, докато кръвта пулсираше в ушите ми. Биеше се и убиваше за Колман Роа. Затворих очи и отново ги отворих. Той беше по-голям от малкото момиче. По-голям от доведената дъщеря на Ранях. По-голям от нея.
Може би два пъти по-голям.
Той се биеше за Колман Роа. Съвестта ми щеше да ме провали. Бързо се извърнах от него и побягнах.
Когато стигнах до стълбището, водещо към първия вътрешен двор, се спуснах до малката площадка, откъдето започваха стълбите. Там извадих най-голям късмет. Имаше малка стая, тясно помещение с рафтче и походно легло, където стражите можеха да дремнат набързо между смените си, когато крепостта беше под обсада. Сега тя беше заета, макар и не по предназначение.
Сорха беше яка кучка, която често ме поступваше, докато бяхме деца. Косата й имаше цвета на лъскава конска грива и очите й блестяха с всички възможни цветове на мочурището. Точно сега бяха като подпалено тресавище и тя гледаше нападателя си с такава омраза, че чак се изненадах, че мъжът не потрепва. Смея да заявя, че сигурно щеше да му разбие физиономията, ако ръцете й не бяха завързани. Сега вече съвестта не ме загриза. Те не бяха млади. Можеха да различат правилното от грешното. Освен това не само убиваха за Колман Роа; те измъчваха заради него.
Радвах се, че нападателят на Сорха е зает; така успях невероятно лесно да убия другаря му, който нетърпеливо чакаше реда си. Тя ме гледаше как го правя, но нито веднъж не потрепна, не мигна, лицето й не промени изражението си на ярост и болка, и отчаяние. Какво момиче. За пръв път да ми допадне. Предполагам, че и тя ме хареса за пръв път, особено след като сграбчих нападателя й за косата, дръпнах главата му към себе си, усмихнах му се и му прерязах гърлото.
Тя изплю кръвта му и се ухили.
— Никога не съм предполагала, че ще се радвам да те видя, дребосък.
Хванах я за ръката и я дръпнах да се изправи, преди да успее да откаже помощта ми.
— Внимавай какви ги приказваш, за да не те оставя тук. — Притиснах я към тялото си и прерязах въжетата на китките й. Тя се беше стегнала почти колкото тях. Очаквах да ме ухапе по рамото.
— Да бе, да. — Сорха примигна от болка, а след това бързо, сякаш ядосана на себе си, навлече обратно панталоните и ризата си. Треперещите й ръце бяха отекли и на петна, но тя започна да свива и разпуска юмруци, докато не нормализира кръвообращението си и треперенето не спря. Не можех да не й се възхитя; сигурно адски я болеше. На едната половина от лицето й имаше лилав оток от удар с камшик. Бях объркан: това не бе бойно оръжие на Ший и никога нямаше да бъде, така че Сорха сигурно беше много по-разгневена от мен. Пред вратата лежаха два меча в ножниците им; тя взе единия и го измъкна със замах. Дори аз не намерих сили да гледам онова, което направи след това.
После, потрепвайки, я погледнах с крайчеца на окото си.
— Приключи ли?
— Да. Ще ми се да бяха още живи, за да го почувстват.
— Съжалявам.
— Не ми се извинявай. Появи се тъкмо навреме. Макар че щеше да е по-добре, ако беше подранил с двайсетина минути. Кой е с теб?