Входът за рая — платен

Щом видя, че събеседничката й проявява интерес към плакатите, госпожа Ф. Бронсън каза:

— Тук ми се налага да има работа с толкова много груби, невежи, жестоки и глупави хора… понякога има нужда да ми се напомни, че светът е пълен с по-добри създания от нас.

— Разбирам ви — отвърна Мики, макар че изобщо нямаше понятие за какво говори — самата бих си закачила плакати с кучета.

— Баща ми обичаше кучетата. — Жената посочи на Мики да седне на единия от двата стола за клиенти пред бюрото. — Той беше един гръмогласен и самовлюбен женкар. На мен котките повече ми харесват.

Щом кучетата пораждаха у служителката недоверие само защото нейният старец ги е харесвал, тогава беше много лесно да сгрешиш, като направиш дори и най-безобиден и незначителен коментар. Мики зае безпристрастна позиция, която си беше изработила — не без трудности — в случай, че има вземане-даване с властите.

Служителката се настани в стола зад бюрото и каза:

— Щом сте имали насрочен час, не е било необходимо да чакате толкова дълго.

Мики се престори, че е доловила любезна загриженост в забележката на жената.

— Няма проблем. Има интервю за работа в три, а дотогава и без това няма какво да правя. Има достатъчно време.

— С какво се занимавате?

— С проектиране на компютърен софтуер.

— Днес компютрите управляват света. — В тона й имаше недоволство и неодобрение. — Хората прекарват повече време с машините, отколкото със себеподобните си. С всяка следваща година все повече губим от човечността си.

Тъй като усети, че е най-добре винаги и за всичко да се съгласява с другата жена, която щеше да изисква от Мики да й обясни работата с демоничните машини, тя въздъхна, изобрази съжаление и кимна, след което отвърна:

— Да, но само там има работа.

Служителката се намръщи.

Мики прочете в това подтекста: и обвиняемите на Нюрнбергския процес са имали подобно извинение, че са работили в газовите камери в Дахау и Аушвиц.

— Загрижена сте за някое дете ли?

— А, да. За едно момиче, което живее в съседство с леля ми. То е попаднало в ужасна ситуация. То…

— Защо леля ви не дойде да се оплаче?

— Ами аз дойдох от нейно име. Леля Джен не е…

— Не мога да започна разследване от името на някого, който не е дошъл лично — отвърна служителката почти със съжаление. — Ако леля ви е видяла нещо, което поражда у нея загриженост за това момиче, тя трябва лично да говори с мен.

— Да, разбира се, ясно. Но, вижте, аз живея с леля ми и също познавам момичето.

— Видели ли сте да го малтретират — да го удрят или да го бият?

— Не. Не съм видяла да е било малтретирано физически. Аз…

— Но сте видели нещо, някакво доказателства? Белези, синини?

— Не, не. Случаят не е такъв. Никой не я е бил. Просто…

— Сексуално малтретиране?

— Не, слава Богу, не. Лейлъни не е преживяла подобно нещо.