Рожби на съзнанието
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рожби на съзнанието». Краткое содержание книги:
Всичко е наред. Можеш да продължаваш. Тя се върна на космическия кораб, в който бе собственото й живо тяло. Когато пренасяше други хора, Джейн оставяше собствените им аюи да се грижат за телата им и д-ги пазят цели. В резултат на това се бяха получили хаотичните творения на Миро и Ендър, копнеещи за тела, различни от обитаваните тогава от тях. Този ефект сега бе невъзможен поради краткото време, частица от секундата, през което корабът оставаше в Отвъдното. Сега обаче й се налагаше да държи в съзнанието си както образа на кораба, така и образа на Вал, а също да пренесе Миро, Ела, Куара, Файъркуенчър и работника на Царицата на кошера. Нямаше място за грешки.
Това бе единственият проблем. Веднъж излязла отвъд, тя нямаше начин да определи колко време са се бавили там. Можеше да е час. Година. Милиардна част от секундата. Самата тя никога преди не беше излизала отвъд. Колко объркващо, обезпокоително, страшно бе да нямаш корен или котва. „Как ще се върна? Какво ме държи тук?“
Бързо откри отговора. След като премина през тялото на Вал в Отвъдното, аюата й веднага прескочи към дърветата-майки. В този момент тя извика кораба и всички в него отново в реалността, постави ги там, където искаше — на космодрума на Лузитания.
Прегледа ги бързо. Всички бяха там. Принципът действаше. Нямаше да загинат в космоса. Тя все още бе в състояние да извършва мигновени космически полети, дори с тялото си на борда. И макар че нямаше да участва често в такива пътувания — твърде страшно беше, въпреки връзката й с дърветата-майки, — сега тя знаеше, че отново е способна на това.
Малу изкрещя и останалите се обърнаха към него. Всички бяха видели лицето на Джейн във въздуха над компютрите, сто лица на Джейн в цялата стая. Всички я бяха приветствали и бяха отбелязали тържествено мига. Затова Сиванму се почуди: „Какво пък има сега?“
— Богинята премести кораба си! — извика Малу. — Богинята възвърна мощта си!
Сиванму се зачуди откъде ли знае. Питър реагира по-бурно. Прегърна я, вдигна я от земята и я завъртя във въздуха.
— Отново сме свободни — изкрещя радостно. — Отново можем да скитаме!
В този момент Сиванму осъзна, че човекът, когото обичаше, всъщност бе същият онзи Андрю Уигин, скитал от планета на планета в продължение на три хиляди години. Откъде идваше това внезапно въодушевление на Питър сега? Защото той нямаше да понесе да живее само на един свят.
„В какво се замесвам? — запита се тя. — Така ли ще протече и моят живот? Една седмица тук, един месец там?“ Сетне си каза:
„И какво от това? Ако през тази седмица съм с Питър, ако през този месец съм до него, това ще ми е достатъчно. А ако не е, ще имаме достатъчно време да постигнем някакво компромисно решение. Дори Ендър най-накрая е останал на едно място, на Лузитания.
Освен това може би и аз съм пътешественик по душа. Още съм млада — откъде мога да знам какъв живот искам да водя? След като Джейн е способна да ни пренесе навсякъде за миг, ще имаме възможност да видим всичките Сто свята, всяка нова колония и всичко, което пожелаем да посетим, преди да помислим за уседнал живот.“
Някой крещеше от контролната зала. Миро знаеше, че трябва да се отдели от заспалото тяло на Джейн и да провери какво става. Не искаше обаче да пусне ръката й. Не искаше да свали очи от нея.
— Отрязаха ни! — извика Куара. — Тъкмо получавах отговора им и изведнъж — нищо!
Миро едва сдържа смеха си. Как можеше да не е разбрала? Посланията на десколадорите бяха секнали просто защото вече не се намираха на орбита около планетата им.
Не чувстваше ли Куара гравитацията? Джейн бе успяла. Джейн ги беше върнала у дома.
Ала беше ли върнала и себе си? Миро стисна ръката й, наведе се, целуна я по бузата.
— Джейн — прошепна. — Не се загубвай там. Ела тук. Ела при мен.
— Добре.
Той вдигна глава, погледна я в очите:
— Ти успя!
— При това доста лесно. Не мисля обаче, че тялото ми е създадено за такъв дълбок сън. Не мога да помръдна.
Миро освободи коланите.
— О, вързал си ме — отбеляза тя.
Опита се да седне, но отново се отпусна на леглото.
— Отслабнала ли се чувстваш? — попита Миро.
— Сякаш плувам. Може би трябва да провеждам следващите полети без участие на тялото си.
Вратата се отвори рязко. Куара се изправи на прага почервеняла от гняв:
— Как смееш да го правиш без предупреждение! Ела се приближи зад нея, опита да я успокои:
— За Бога, Куара, тя ни върна у дома. Това не ти ли е достатъчно?
— Трябва да имаш поне малко приличие! — продължи да крещи Куара. — Да ни предупредиш, преди да си правиш експерименти!