Тримата мускетари
- Автор: Дюма Александр
- Год: 1978
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тримата мускетари». Краткое содержание книги:
Атос, Портос и Арамис трима смели и дръзки мускетари от ротата на господин Дьо Трети, са предизвикани от съдбата в коварна борба за спасяването на крал Луи XIII. Те трябва да провалят замисъла на кардинал Ришельо, целящ да злепостави френския монарх. Към неразделната тройка се присъединява и младият благородник Д'Артанян. Но когато той се влюбва в красивата и опасна шпионка на кардинала милейди Уинтър, мечтата му да стане мускетар изглежда почти неосъществима, а мисията за спасяване на краля - невъзможна.
— Примката е доста неумела за кардинала — забеляза усмихнат момъкът.
— И аз забелязах, че има примка, и отговорих, че много ще съжалявате, когато се върнете.
— „Къде отиде той?“ — запита господин дьо Кавоа.
— В Троа, в Шампан — отвърнах му аз.
— А кога замина?
— Снощи.
— Планше, приятелю — прекъсна го д’Артанян, — ти наистина си безценен човек.
— Нали разбирате, господине? Мислех, че ако желаете да видите господин дьо Кавоа, винаги ще имате възможност да ме опровергаете, като кажете, че никъде не сте заминавал. В такъв случай аз ще мина за лъжец, а понеже не съм благородник, на мене ми е позволено да лъжа.
— Успокой се, Планше, ще си запазиш името на човек, който казва истината. След четвърт час заминаваме.
— Това мислех да ви посъветвам и аз, господине. А къде ще отидем, ако смея да попитам?
— Дявол да го вземе, в посока, противоположна на тази, в която си казал, че съм заминал. Всъщност не бързаш ли да разбереш какво е станало с Гримо, Мускетон и Базен, както аз бързам да узная какво е станало с Атос, Портос и Арамис?
— Разбира се, господине — каза Планше, — и ще замина, като пожелаете. Мисля, че засега въздухът в провинцията ще бъде по-подходящ за нас, отколкото парижкият въздух, и тъй…
— И тъй, стягай се за път, Планше, и да вървим. Аз ще изляза пръв, с ръцете в джобовете, за да не будя подозрение. Ще ме намериш в гвардейските казарми. А, добре, че се сетих, Планше, мисля, че имаш право по отношение на нашия хазяин — той наистина е страшен негодник.
— Аха! Вярвайте ми, господине, когато ви кажа нещо. Аз познавам хората по лицето, да знаете!
Д’Артанян слезе пръв, както се бяха сговорили. После, за да няма в какво да се укорява, той се отправи за последен път към квартирите на тримата си другари. Нямаше никакво известие от тях. Само едно парфюмирано писмо с изискан и дребен почерк беше пристигнало за Арамис. Д’Артанян прибра писмото. След десет минути Планше намери господаря си в конюшните на гвардейските казарми. За да не губят време, д’Артанян бе оседлал сам коня си.
— Добре — каза той на Планше, когато слугата привързваше куфара. — Оседлай сега другите три коня и да вървим.
— Мислите ли, че ще стигнем по-бързо, ако всеки от нас води по два коня? — хитро запита Планше.
— Не, глупав шегобиецо — отвърна д’Артанян, — но с нашите четири коня ще успеем да доведем тримата си приятели, ако разбира се, ги намерим живи.
— Това ще бъде голямо щастие — додаде Планше. — Но в края на краищата не бива да губим надежда в божието милосърдие.
— Амин — рече д’Артанян и яхна коня си.
И двамата излязоха от гвардейските казарми и тръгнаха в противоположни посоки, тъй като единият трябваше да напусне Париж през Лавилетската врата, а другият — през Монмартърската и да се срещнат отвъд Сен Дени — стратегическа маневра, която бе изпълнена с еднаква точност и от двамата и се увенча с блестящ успех. Д’Артанян и Планше навлязоха заедно в Пиерфит.
Трябва да кажем, че Планше беше по-смел денем, отколкото нощем.
Но вродената му предпазливост не го изоставяше нито за миг. Той не беше забравил нито една от злополуките при първото пътешествие и смяташе за враг всеки, когото срещнеше по пътя. Затова държеше непрестанно шапката си в ръка — д’Артанян го мъмреше строго, тъй като се боеше да не би тази излишна учтивост да стане причина да го вземат за слуга на някоя незначителна особа.
Дали защото минувачите бяха действително трогнати от учтивостта на Планше, или пък този път никой не беше изпречен на пътя на д’Артанян, но нашите двама пътници стигнаха без никакви приключения в Шантии и отседнаха в странноприемницата Гран Сен Мартен, където се бяха спрели и при първото си пътуване.
Съдържателят, като видя млад човек, последван от слуга и от два запасни коня, пристъпи почтително на прага. Д’Артанян беше изминал вече единадесет левги и сметна, че е редно да се спре независимо от това, дали Портос се намира в странноприемницата, или не. После може би не беше много разумно да запита изведнъж какво е станало с мускетаря. Ето защо д’Артанян, без да задава каквито и да било въпроси, слезе, повери конете на слугата си и влезе в стаичка, предназначена за посетители, които желаят да останат сами. Той поръча на съдържателя бутилка най-добро вино и колкото е възможно по-добра закуска — поръчката подсили доброто мнение, което съдържателят си беше съставил за пътника от пръв поглед.
Поръчките на д’Артанян бяха изпълнени с чудна бързина.
В гвардейския полк служеха най-знатните благородници в кралството и д’Артанян, придружен от слуга и четири великолепни коня, не можеше да не направи впечатление въпреки скромната си униформа. Съдържателят пожела да му прислужва сам. Като видя това, д’Артанян поръча две чаши и поведе следния разговор: