Тримата мускетари

— Ваше благородие, навярно сте забелязали, че той не можа да продължи пътя си.

— Да, наистина, той ни обеща да ни настигне, но не го видяхме повече.

— Той ни направи честта да остане тук.

— Как! Направи ви честта да остане тук ли!

— Да, господине, в тая странноприемница. Ние дори сме много разтревожени.

— За какво?

— За някои разноски, които направи.

— Е, той ще си плати разноските, които е направил.

— Ах, господине, вие наистина ми вливате балсам в душата. Ние му оказахме много голямо доверие, а ето че и тая сутрин лекарят ни заяви, че ако господин Портос не му плати, й ще си иска парите от мене, защото аз съм пратил да го повикат.

— Но Портос ранен ли е?

— Не мога да ви кажа, господине.

— Как да не можете да ми кажете? Та вие би трябвало да сте най-добре осведомен.

— Така е, господине, но при нашето положение ние не казваме всичко, каквото знаем, особено когато сме предупредени, че с главата си ще заплатим за езика си.

— Добре. Мога ли да видя Портос?

— Разбира се, господине. Изкачете се по стълбата на горния етаж и почукайте на номер първи. Само че предупредете, че сте вие.

— Как, да предупредя, че съм аз ли?

— Да, защото може да ви сполети някое нещастие.

— Какво нещастие може да ме сполети?

— Господин Портос може да ви вземе за някой от прислугата и в изблик на гняв да ви промуши с шпагата си или да ви пръсне черепа.

— Но какво сте му направили?

— Искахме му пари.

— Ах, дявол да го вземе, разбирам! Портос много зле посреща такива искания, когато няма пари. Но аз зная, че той трябва да има пари.

— И ние мислехме така, господине. Понеже в нашето заведение всичко е редовно и всяка седмица правим сметките си, на осмия ден му представихме сметката, но изглежда, че сме попаднали в лошо време, защото само като му споменахме за това, той ни изпрати по дяволите. Истина вечерта беше играл.

— Как, игра ли вечерта? А с кого?

— Боже мой, не го познавам! О, някакъв благородник, които минаваше оттук и на когото той предложи да изиграят една партия ландскнехт11.

— Така, така. Нещастникът навярно всичко е изгубил.

— Дори и коня си, господине, защото когато непознатия си тръгна, видяхме, че слугата му оседлава коня и на господин Портос. Забелязахме му това, но той ни каза да не се бъркаме в чужди работи и че конят е негов. Предупредихме веднага господин Портос за станалото, но той заявил, че ние сме негодници, щом се съмняваме в думата на един благородник, и че щом той казвал, че конят е негов, значи наистина е негов.

— Такъв си е Портос — прошепна д’Артанян.

— Тогава — продължи съдържателят — поръчах да му кажат, че щом не можем да се разберем по въпроса за плащането, аз се надявам, че той ще бъде поне така любезен да удостои с вниманието си моя събрат, собственика на „Златния орел“. Но господин Портос ми отговори, че моята странноприемница е по-добра и би желал да остане тук. Този отговор беше много ласкав и аз не можех да настоявам да си отиде. Помолих го само да ми освободи стаята, която е най-хубавата в странноприемницата, и да се задоволи с удобна стаичка на третия етаж. Но на това господин Портос отговори, че всеки момент очаква любовницата си, която била една от най-високопоставените придворни дами, и затова трябвало да разбера, че стаята, която той ми прави честта да заема, е все пак много бедна за такава особа. Но макар и да бях съгласен с правдивостта на неговите думи, реших, че трябва да настоявам. Ала без дори да си направи труд да спори с мене, той взе пистолета си, сложи го на нощната масичка и заяви, че при първата дума за каквото и да било преместване вътре или вън от странноприемницата ще пръсне черепа на този, който има неблагоразумието да се бърка в работи, които засягат само него. И оттогава, господине, никой не влиза в стаята му освен неговия слуга.