Тримата мускетари

— И вие казвате, че прокуроршата е стара и грозна!

— Най-малко на петдесет години, господине, и никак не е хубава според думите на Пато.

— В такъв случай бъдете спокоен, в края на краищата тя ще се трогне. Пък и Портос не може да ви дължи бог знае колко.

— Как да не може! Дължи вече двадесетина пистола без дълга на лекаря! Та той не се лишава от нищо! Вижда се, че е привикнал да живее добре.

— Е, ако любовницата му го изостави, той ще намери приятели, уверявам ви в това. И така, любезни стопанино, не се тревожете за нищо и продължавайте да полагате за него всички грижи, които изисква състоянието му.

— Господине, вие ми обещахте да не казвате за прокуроршата и да не споменавате нито дума за раната му.

— Разбрахме се: нали ви дадох честна дума.

— О, той ще ме убие, знаете ли!

— Не бойте се, дяволът не е толкова черен, колкото изглежда.

Като каза тия думи, д’Артанян се качи по стълбата и остави съдържателя малко поуспокоен по въпроса за двете неща, на които, както изглежда, много държеше: парите и живота.

Горе, на най-личната врата в коридора, беше написана с черно мастило грамадна цифра 1. Д’Артанян почука веднъж и при поканата да влезе, която чу отвътре, влезе.

Портос лежеше и играеше с Мускетон на карти, за да поддържа привичката. В същото време на огъня се печаха, нанизани на шиш, яребици, а от двете страни на голямото огнище на два котлона кипяха две тенджери, откъдето се носеше смесената миризма на задушен заек и риба с винен сос, които приятно дразнеха обонянието. Освен това писалището и мраморната плоча на един скрин бяха покрити с празни бутилки.

Като видя приятеля си, Портос нададе радостен вик, а Мускетон стана почтително, отстъпи му мястото си и отиде да понагледа двете тенджери, които, изглежда, се намираха лично под негово наблюдение.

— Ах, дявол да го вземе, вие ли сте! — каза Портос на д’Артанян. — Добре дошъл и извинявайте, че не ставам да ви посрещна. Но — добави той, като го погледна с известно безпокойство — знаете ли какво ми се случи?

— Не.

— Нищо ли не ви каза стопанинът?

— Попитах за вас и се качих право горе.

Портос сякаш си отдъхна по-свободно.

— Какво ви се е случило, драги Портос? — продължи д’Артанян.

— Да, случи се така, че като нападнах противника, когото бях промушил вече три пъти с шпагата си и исках да го довърша с четвъртия удар, спънах се в един камък и си навехнах коляното.

— Истина ли?

— Кълна се в честта си! Щастие е имал оня безделник, защото инак щях да го убия на място, уверявам ви.

— И какво стана с него?

— О, не зная нищо! Малко ли му беше? Замина си, изчезна като дим. А с вас, драги ми д’Артанян, какво се случи?

— Значи това навехване, драги ми Портос, ви задържа в леглото? — продължи д’Артанян.

— Боже мой, да! То е причината, но след няколко дни ще бъда на крак!

— Че защо не наредихте да ви пренесат в Париж? Тук навярно страшно скучаете?

— Това мислех и аз. Но, драги ми приятелю, трябва да ви призная нещо.