Тримата мускетари
- Автор: Дюма Александр
- Год: 1978
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тримата мускетари». Краткое содержание книги:
Атос, Портос и Арамис трима смели и дръзки мускетари от ротата на господин Дьо Трети, са предизвикани от съдбата в коварна борба за спасяването на крал Луи XIII. Те трябва да провалят замисъла на кардинал Ришельо, целящ да злепостави френския монарх. Към неразделната тройка се присъединява и младият благородник Д'Артанян. Но когато той се влюбва в красивата и опасна шпионка на кардинала милейди Уинтър, мечтата му да стане мускетар изглежда почти неосъществима, а мисията за спасяване на краля - невъзможна.
Д’Артанян продължи издирванията си и най-сетне намери край стената скъсана дамска ръкавица. Там, където не беше окаляна, тя беше безупречно чиста. Бе една от онези парфюмирани ръкавици, които влюбеният с удоволствие смъква от хубавата ръчичка.
Колкото повече д’Артанян продължаваше издирванията си, толкова по-ледена, по-обилна пот се лееше по челото му.
Ужасна тревога свиваше сърцето му, той се задъхваше; и все пак си казваше за успокоение, че може би павилионът няма нищо общо с госпожа Бонасийо, че младата жена му бе определила среща пред павилиона, а не в павилиона, че може би работата й или ревността на съпруга й я бяха задържали в Париж.
Но всички тези разсъждения се разбиваха, унищожаваха и разпръсваха от онова чувство на вътрешна болка, което понякога обхваща цялото ни същество и крещи високо, че над нас витае голямо нещастие.
Тогава д’Артанян сякаш обезумя: той се затича по широкия друм, мина по същия път, по който беше дошъл стигна до лодката и разпита лодкаря.
Към седем часа вечерта лодкарят превозил през реката жена, покрита с черна наметка, която най-грижливо гледала да не я познаят. Но тъкмо заради нейната предпазливост лодкарят й обърнал по-голямо внимание и забелязал, че жената е млада и хубава.
И тогава, както и днес, много млади и хубави жени ходеха в Сен Клу и гледаха никой да не ги познае, но д’Артанян не се усъмни нито за миг, че лодкарят е видял именно госпожа Бонасийо.
Д’Артанян използува лампата, която блещукаше в колибата на лодкаря, за да прочете още веднъж писмото на госпожа Бонасийо и да се увери, че не се е излъгал, че срещата е точно в Сен Клу, а не другаде, пред павилиона на господин д’Естре, а не на друга улица.
Всичко се надпреварваше да докаже на д’Артанян, че предчувствията му не го лъжат и че се е случило голямо нещастие.
Той се върна тичешком при замъка. Струваше му се, че през отсъствието му може да се е случило нещо ново в павилиона и че там го чакат нови доказателства.
Уличката беше все така пуста и същата спокойна и мека светлина се лееше от прозореца.
Д’Артанян се сети тогава за нямата и сляпа колиба, която навярно беше видяла нещо и която можеше да проговори.
Вратичката на оградата беше затворена, но той се прехвърли през плета и въпреки лая на вързаното куче се приближи до колибата.
Никой не отговори на първите му почуквания. Мъртва тишина цареше в колибата, както и в павилиона. Но тази колиба беше последната му надежда и той продължи да чука Скоро му се стори, че долови лек шум отвътре, плах шум, който сякаш сам трепереше да не го чуят.
Тогава д’Артанян престана да чука и започна да се моли с глас, изпълнен с толкова тревога и обещания, с толкова страх и любезност, че можеше да успокои и най-страхливия. Най-после стар прогнил капак се отвори или по-право се открехна и веднага се затвори, щом светлината на бледата лампа, която светеше в къта, освети ремъка, дръжката на шпагата и пистолетите на д’Артанян. Но колкото и бързо да стана това, д’Артанян успя да зърне главата на един старец.
— За бога! — извика той. — Изслушайте ме: чаках някого и той не идва. Умирам от безпокойство. Случило ли се е наоколо някакво нещастие? Кажете.
Прозорецът пак се отвори бавно и същото лице, само че по-бледо отпреди, се появи отново.
Д’Артанян разказа чистосърдечно какво се беше случило, без да споменава имена. Той каза как имал среща с една млада жена пред павилиона и как, понеже тя не дошла, той се покатерил на липата и при светлината на лампата видял безредието в стаята.
Старецът го изслуша внимателно, като правеше знак, че е именно така: после, когато д’Артанян свърши, той поклати глава с израз, който не предвещаваше нищо добро.
— Какво искате да кажете? — извика д’Артанян. — За бога, говорете, обяснете ми.
— Ах, господине — каза старецът, — не ме питайте нищо, защото ако ви кажа какво видях, положително ще ми се случи нещо лошо.
— Значи вие сте видели нещо? — попита д’Артанян. — В такъв случай, за бога — продължи той, като му хвърли един пистол, — кажете, кажете какво сте видели и аз ви давам честната си дума на благородник, че ще запазя в пълна тайна всяка ваша дума.
Старецът прочете толкова искреност и скръб по лицето на д’Артанян, че му направи знак да слуша, и заговори тихо:
— Беше около девет часа, чух някакъв шум на улицата и поисках да узная какво става, но като се приближих до вратичката, видях, че някой иска да влезе. Понеже съм беден и не се боя, че могат да ме оберат, отидох да отворя и видях трима мъже на няколко крачки от мене. В сянката стоеше впрегната карета и коне за езда. Конете явно принадлежаха на тримата мъже, които бяха облечени като благородници.