Тримата мускетари
- Автор: Дюма Александр
- Год: 1978
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тримата мускетари». Краткое содержание книги:
Атос, Портос и Арамис трима смели и дръзки мускетари от ротата на господин Дьо Трети, са предизвикани от съдбата в коварна борба за спасяването на крал Луи XIII. Те трябва да провалят замисъла на кардинал Ришельо, целящ да злепостави френския монарх. Към неразделната тройка се присъединява и младият благородник Д'Артанян. Но когато той се влюбва в красивата и опасна шпионка на кардинала милейди Уинтър, мечтата му да стане мускетар изглежда почти неосъществима, а мисията за спасяване на краля - невъзможна.
— Е, любезни господа? — извиках аз. — Какво желаете?
— Ти навярно имаш стълба — ми каза единият от тях, който изглеждаше водач на групата.
— Да господине, с нея бера плодовете си.
— Дай ни я и се прибери в къщи. Ето ти едно екю за безпокойството, което ти причиняваме. Само запомни, че ако продумаш дума за това, което видиш и което чуеш — а аз съм уверен, че колкото и да те заплашваме, ти ще гледаш и ще слушаш всичко, — свършено е с тебе. При тези думи той ми хвърли едно екю, аз го прибрах, а той взе стълбата ми. И наистина, след като затворих подир тях вратичката на плета, аз се престорих, че се прибирам в къщи, но излязох веднага през задната врата и се промъкнах в тъмното до бъзовия храст, откъдето можех да виждам всичко, без да ме видят.
— Тримата мъже бяха приближили съвсем безшумно каретата, те измъкнаха отвътре някакъв дребен, пълен, нисък, побелял човек, облечен в тъмни износени дрехи, който се изкачи предпазливо по стълбата, погледна крадешком в стаята, слезе безшумно и тихо прошепна:
„— Тя е!“
— Веднага мъжът, който беше говорил с мене, се приближи до вратата на павилиона, отвори я с ключ, който носеше у себе си, затвори я и пак изчезна; в същото време другите двама мъже се изкачиха по стълбата. Дребният старик стоеше до вратичката на каретата, кочияшът придържаше конете на каретата, а един слуга държеше конете на ездачите.
— Изведнъж страшни викове екнаха в павилиона, една жена изтича до прозореца и го отвори, сякаш искаше да се хвърли. Но щом забеляза двамата мъже, се дръпна назад. Двамата мъже скочиха след нея в стаята.
— После не видях вече нищо, но чух трясък от чупене на мебели. Жената крещеше и викаше за помощ. Но скоро виковете й бяха заглушени. Тримата мъже се приближиха до прозореца, носейки жената на ръце. Двамата слязоха по стълбата и я пренесоха в каретата, където дребният старец влезе след нея. Този, който беше останал в павилиона, затвори прозореца, излезе след малко през вратата и се увери, че жената е добре настанена в каретата; двамата му другари го чакаха вече на конете си и той се метна на седлото. Слугата зае пак мястото си при кочияша. Каретата бързо се отдалечи, съпровождана от тримата конници, и всичко се свърши. След това не видях и не чух вече нищо.
Потресен от тая толкова страшна новина, д’Артанян стоеше неподвижен и безмълвен, а всички демони на яростта и ревността бушуваха в сърцето му.
— Благороднико, — продължи старецът, на когото това безмълвно отчаяние положително правеше по-силно впечатление, отколкото виковете и сълзите, — хайде, не се отчайвайте. Те не я убиха, това е важното.
— Знаете ли поне горе-долу кой беше човекът, който ръководеше тази адска експедиция? — запита д’Артанян.
— Не го познавам.
— Но щом сте говорили с него, вие сте имали възможност да го видите!
— А, как изглежда ли искате да знаете?
— Да.
— Висок, слаб, мургав, с черни мустаци, черни очи, с външност на благородник.
— Той е! — извика д’Артанян. — Пак той! Вечно той! Изглежда, че той е моят демон! А другият?
— Кой?
— Ниският.
— О, той не е благородник, уверен съм в това: после, той нямаше шпага и другите се отнасяха към него без никакво уважение.
— Някой слуга — прошепна д’Артанян. — Ах, клетата жена! Клетата жена! Какво ли са направили с нея?
— Вие ми обещахте, че няма да ме издадете — напомни му старецът.
— И повтарям обещанието си, бъдете спокоен. Аз съм благородник. Благородникът има само една дума и аз ви дадох своята.
Д’Артанян тръгна със съкрушена душа по пътя към реката. Той ту не можеше да повярва, че това е била госпожа Бонасийо и се надяваше на другия ден да я намери в Лувър, ту се боеше да не е имала връзки с някой друг и ревнивецът да я е изненадал и отвлякъл. Той се губеше в догадки, измъчваше се, изпадаше в отчаяние.
— О, да бяха тук приятелите ми! — казваше си той. — Щях да имам поне някаква надежда да я намеря! Но кой знае какво е станало с тях самите!
Наближаваше полунощ. Трябваше да намери Планше. Д’Артанян влиза във всички кръчми, където забеляза слаба светлина. Никъде не намери Планше.
В шестата започна да мисли, че го търси напразно, Д’Артанян беше определил среща на слугата си чак в шест часа сутринта и той имаше право да иде, където си иска.