Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
— Не мога да кажа — рязко я прекъсна Питърсън. — Всъщност, не мога да кажа. Ужасно съм изостанал, нали знаете.
„Доста ловко се измъква, да“ — помисли си Марджъри.
— Тогава за Бразилия. Какво може да ни каже Световният съвет за положението там?
— Цъфтежът се разширява и ние правим, каквото е по силите ни. — Питърсън като че ли беше по-словоохотлив по този въпрос, навярно, защото вече бе публично достояние.
— Излязъл ли е извън контрол? — попита тя.
— До голяма степен. Съветът определя проблемите и насочва проучванията, като ги интегрира с политически съображения. Заемаме се със свързаните с технологията болни места веднага, щом се проявят. В основната си част функцията ни е да интегрираме сателитните екопрофили. Пресяваме ги чрез данните за характерните промени. Щом се появи свръхестествена загадка, наистина зависи от специалистите…
— … да я решат — завърши Джон, върнал се с шерито. — Именно тази психология на гасенето на пожара обаче, прави разплитането на загадките толкова трудно, разбирате ли? Без никаква приемственост в проучванията…
— О, Джон, чували сме тези приказки и преди — прекъсна го Марджъри с весела нотка в гласа, макар да не се чувстваше весела. — Господин Питърсън сигурно вече е разбрал възгледите ни.
— Добре, преставам — меко се съгласи съпругът й, сякаш изведнъж си спомни къде се намира. — Във всеки случай, исках да се съсредоточа върху онази апаратура. Опитвам се да убедя Иън да се обади по телефона и да ми осигури помощта на хората от Брукхейвън. Така ще закърпим нещата, както се изразяват американците и…
— За съжаление, това надхвърля възможностите ми — прекъсна го Питърсън. — Останал си с погрешна представа колко или по-точно, какво е влиянието ми. Учените не обичат хората от Съвета да ги местят насам-натам като пионки.
— Лично съм забелязала това — съгласи се Марджъри.
Джон нежно се усмихна.
— Няма смисъл да си примадона, ако не те изберат за специалната ария, нали? Но не… — обърна се обратно към Питърсън той, — просто исках да кажа, че модерните уреди, разработвани в Брукхейвън, могат да решат нашия проблем с шума. Ако ти…
Питърсън стисна устни и бързо каза:
— Виж, ще натисна от този край. Знаеш какъв е редът — ноти, комисии, списъци и прочее. Ако не стане чудо, ще отнеме седмици.
— Но сигурно можете да упражните някакво, някакво… — лоялно вметна Марджъри.
— Маркъм е човекът, който най-добре може да направи това — каза Питърсън, като се обърна към нея. — Ще положа основите по телефона. Той може да отиде и да се срещне с хората във Вашингтон, а после и в Брукхейвън.
— Да — измърмори Джон, — да, това ще свърши работа. Грег има връзки, струва ми се.
— Наистина ли? — със съмнение попита Марджъри. — Той изглежда, хм…
Питърсън развеселено се усмихна.
— Малко отнесен? Малко безвкусен? Малко ненаред? Но той е американец, не забравяйте това.
Марджъри се засмя.
— Да, нали? Джан изглежда много по-симпатична.
— Предсказуема, искаш да кажеш — поправи я Джон.
— Това ли исках да кажа?
— Струва ми се — намеси се Питърсън, — че обикновено възнамеряваме точно това. Да не клатим лодката.
Марджъри остана удивена от единодушието на двамата мъже. В това имаше някаква ирония, нещо тъжно. Тя се поколеба за миг, когато двамата, сякаш по даден знак, погледнаха в чашите си, разклатиха ги и кубчетата лед вътре затракаха. Кехлибарената течност се развълнува. Марджъри огледа тихата, надвиснала стая. Полираната повърхност на масата отразяваше букета цветя, който тя беше подредила и лъскавият образ на вазата й заприлича на длан, повдигнала света.
Дали Питърсън преди не бе казал нещо на Джон, някаква новина? Тя се замисли за начин, по който да повиши настроението.
— Джон, още малко шери?
— Разбира се — отвърна той и отиде да донесе. Изглеждаше обезпокоен.
— Какво беше онова в колата, за жената от Калифорнийския технически институт?
— Катрин Уикъм — с равен глас отвърна Питърсън. — Тя работи по онези микровселени.
— Материалите, които ти показа на Маркъм ли?
— Да. Ако това обяснява равнището на шума в експеримента ти, значи е важно.
— Затова ли си я извикал? — попита Джон, докато наливаше шерито. — Искаш ли още едно? — Той вдигна бутилката с уиски.
— Да. Свързах се с нея, а после и с Торн, който ръководи групата им. Тя ще пристигне със следващия полет.
Джон рязко престана да налива.
— Добре. Сигурно си натиснал правилните копчета.