Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
— Саманта! — отеква над мен гласът на Гай. Я виж ти! Той пък какво иска?
— Тръгвам си! — провиквам се аз. — Остави ме на мира!
— Не можеш да си тръгнеш!
Чувам го, че тича надолу по стълбите, затова забързвам и аз. Вече казах каквото имах да казвам. Няма място за повече приказки. Токчетата ми тракат по стълбите, докато тичам. Стискам перилата за опора. Въпреки това Гай успява да ме настигне.
— Саманта, това е истинска лудост!
— Не е!
— Не мога да ти позволя да си съсипеш кариерата… заради някаква прищявка! — изкрещява той и аз се завъртам вбесена и за малко да падна по стълбите.
— Не е никаква прищявка!
— Знам, че си ни сърдита на всички! — Гай ме настига задъхан. — Сигурен съм, че ти достави искрено удоволствие да ни откажеш, да кажеш, че работиш като икономка…
— Наистина работя като икономка! — тросвам се аз. — И не съм отказала, защото съм сърдита или обидена. Отказах, защото не искам тази работа.
— Саманта, най-съкровеното ти желание бе да станеш партньор! — Гай сграбчва ръката ми. — Сигурен съм! Положила си толкова труд. Не можеш да захвърлиш всичко просто така! Прекалено важно е.
— Ами ако вече не ми се струва важно?
— Минали са само няколко седмици! Не може да се промениш току-така!
— Напротив. Може. Променила съм се.
Гай клати глава.
— Ти сериозно ли си станала икономка?
— Напълно — сопвам се аз. — Какво от това?
— За бога… — Той млъква. — Виж, Саманта, върни се горе. Ще поговорим. От отдел „Кадри“ също се качиха. Беше уволнена… отнесоха се зле към теб… нищо чудно, че не можеш да мислиш трезво. Предлагат ти срещи с психолог.
— Не ми трябва психолог! — Врътвам се и продължавам надолу по стълбите. — Да не би да означава, че съм луда единствено защото не искам повече да работя като адвокат?
Стигам до последното стъпало и изскачам във фоайето. Гай не се е отказал да върви след мен. Хилъри Грант от „Връзки с обществеността“ е седнала на едно от кожените канапета с жена, която не познавам. Двете ме поглеждат стреснати.
— Саманта, не можеш да го направиш! — крещи след мен Гай, когато слиза във фоайето. — Ти си една от най-талантливите адвокатки, които познавам. Не можеш да откажеш да станеш старши партньор, за да се правиш на скапана… икономка.
— Защо да не мога, след като това ми е приятно? — Спирам насред мраморното фоайе и се врътвам към него. — Гай… най-сетне открих какво е да живееш наистина! Открих какво е да не ти се налага да работиш всеки уикенд, да не си непрекъснато под напрежение. И да ти кажа… харесва ми!
Гай не чува нито една дума. Дори не се опитва да разбере.
— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че е по-хубаво да чистиш кенефи, отколкото да си съдружник в „Картър Спинк“? — По лицето му се е изписал неподправен гняв.
— Да! — отвръщам предизвикателно аз. — Точно така!
— Коя е тази? — пита любопитно жената с червения костюм.
— Саманта, правиш най-голямата грешка в живота си! — отеква гласът на Гай, докато отварям стъклената врата. — Ако си тръгнеш сега…
Нямам желание да го слушам повече. Вече съм навън. Слизам по стълбите. Тръгвам си завинаги.
Може би току-що направих най-голямата грешка в живота си. Думите на Гай звучат непрекъснато, докато седя във влака за Глостър и пия вино, за да се успокоя.
Едно време тази мисъл щеше да е достатъчна, за да ме върне. Вече не е така. Идва ми да се изсмея. Той няма никаква представа.
От всичко, което ми се случи, научих едно. Няма такова нещо като най-голямата грешка. Няма такова нещо като съсипвам си живота. Оказва се, че животът не е чак толкова крехък.
Когато пристигам в Долно Ибъри, се отправям към пъба. Натаниъл е зад бара в кадифена риза, която не съм виждала досега, и си говори с Еймън. Оставам на вратата, загледана в него. Радвам се на силните му ръце, на наклонения на една страна врат, на сключените вежди, докато кима. Веднага разбирам, че не е съгласен с онова, което Еймън му казва. Въпреки това изчаква тактично, преди да каже мнението си.
Май съм по-добра, когато става дума за телепатия, отколкото си мислех.
Като че ли и той е телепат, защото вдига поглед и трепва. Усмихва ми се доволно, но аз долавям скритото му напрежение. Последните два дни не бяха лесни за него. Може би се е страхувал, че няма да се върна.
Откъм таблото със стреличките се понася вик, един от клиентите се обръща, забелязва ме и тръгва към бара.
— Саманта! — провиква се той. — Най-сетне! Трябваш ни в отбора!
— Само секунда! — отвръщам през рамо аз. — Здрасти — посягам към Натаниъл. — Хубава риза.
— Здрасти — отвръща небрежно той. — Добре ли мина?