Друидите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Друидите на Шанара». Краткое содержание книги:
Къде ли бяха те сега? И тогава си спомни за Стеф, мъртъв от няколко седмици вече, превръщайки се само в спомен. Спомни си за обещанието, което беше дал на своя приятел — че ако се сдобие с магия, която да помогне на Дуорфите в борбата им за свобода, той ще я използва — срещу Федерацията и Шадуините. Изведнъж се изпълни с решимост, но тя отново го напусна. Може би Черният камък на Елфите ще се окаже необходимото му оръжие. Щом може да неутрализира другите магии, щом е толкова силен, че да върне изчезналия Паранор, като противодейства на силата, която го е омагьосала…
— Те харесваха моята музика, но струва ми се, че не беше само това — продължаваше да говори Каризман. — Мисля, че харесваха и самия мене. Те бяха деца, които се нуждаеха от баща. Искаха да узнаят всичко за външния свят, за Четирите земи и хората, които живеят в тях. Много от тях не бяха ходил никъде отвъд Кошарите. А аз съм бил навсякъде.
— Освен тука, — каза Морган с усмивка.
Но Каризман само отвърна поглед.
— По-добре никога да не бях идвал тук.
Групата възобнови претърсването на каналите на Елдуист, убеждавайки се още веднаж, че в тях няма никакъв живот. Нищо не можаха да намерят — ни най-малкото червейче или мишка, нито дори мравка, каквито обичайно се срещат под земята. Нямаше и следа от Ул Белк. Единствено камъкът бележеше пътя им. След няколкочасово скитане те започнаха да се връщат обратно по следите си. Скоро щеше да мръкне, а те нямаха намерение да се оставят Гризача да ги намери навън, когато тръгне на среднощната си обиколка.
— Но може и да не слиза долу в тунелите — разсъждаваше на глас Уокър Бо.
Ала на никой не му се щеше да проверява, тъй че те продължиха пътя си назад. Вървяха из витите катакомби, отново преминаха дупките, оставени от Паст Гринт и неизменно напредваха в мрака. Чуваше се само тяхното пъшкане. По лицата им се беше отпечатало напрежение. В очите им се четеше отчаяние и недоволство. Никой не казваше нищо. Мислите им не се нуждаеха от думи.
Тогава Уокър ги накара внезапно да спрат и посочи нещо в мрака. В тунела се виждаше дупка, която някак си бяха пропуснали на идване, по-малка от дупките в тръбите и почти невидима в мрака. Уокър клекна и надникна вътре, след което изчезна в нейния мрак.
Само миг след това се върна.
— Там има една пещера и стълба, която води надолу — докладва той. — Изглежда има още един слой тунели под нас.
Те влязоха след него през отвора в пещерата, чиито стени и подове бяха силно назъбени и груби. Намериха стълбището и погледнаха надолу в мрака. Нямаше как да видят каквото и да било. Спогледаха се с известно притеснение. После Уокър започна да слиза по стълбите безмълвно, като държеше факлата високо пред тях. След известно колебание и другите го последваха.
Стълбите се спускаха доста надолу, груби и хлъзгави от влага. Тук се чувстваше дъха на Тайдрейс и се чуваше шумът на неговите води в мрака. Когато стигнаха края на стълбата, те се озоваха посред един широк и висок тунел, чиято скала бе кристализирала и огромни каменни висулки се спускаха от тавана. От тях капеше вода и образуваше черни локви. Уокър сви вдясно и групата го последва. Въздухът бе леденостуден от влагата и шестимата се свиха във връхните си дрехи, за да се стоплят. Ехото от стъпките им отекваше в каменния коридор и прогонваше тишината.
Внезапно се появи някакъв друг шум, който напомняше на Морган удар на някакъв ръждясал железен лост, отдавна излязъл от употреба. Членовете на групата спряха като един и застанаха в бледата сребриста светлина на факлата, заслушани в него. Звукът продължаваше. Идваше някъде иззад тях.
— Елате — каза Уокър Бо запъхтяно и забърза напред. Другите го последваха, тласкани от неочакваната му настойчивост. Уокър бе разпознал в този звук нещо, което бе неясно за тях. Морган надникна през рамото му. Какво ли имаше там?
Прекосиха плитък воден поток, който се спускаше от някаква дупка в скалната стена и Уокър се обърна, давайки знак на останалите да преминат. Стържещият звук вече ставаше оглушителен и все по-близък. Мрачния Чичо подаде безмълвно факлата на Морган, после вдигна ръка и хвърли нещо в мрака. Белият огън отново озари всичко и тунелът зад тях стана внезапно светъл.
Морган ахна от удивление. Имаше плъхове навсякъде. Косматите им тела ровеха земята и сновяха наоколо. Но това бяха гигантски плъхове, три или четири пъти по-големи от нормалните си размери, които имаха нокти и зъби. Очите им бяха бели и невиждащи, както на всички други същества, които срещнаха в Елдуист. Телата им бяха слузести от морската влага. Изглеждаха освирепели и бесни. Те прииждаха откъм скалите и се насочваха към мъжете и момичето.