Гай-джин (Част II)
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: Азиатска сага #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Лилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гай-джин (Част II)». Краткое содержание книги:
— Къде е той?
— В онази част на Колонията, където низшата класа гай-джин живее, пие и спи с жени.
Около полунощ Андре Понсен почука в Къщата на трите шарана. Пазачът веднага го прие. Райко го поздрави и скоро вече пиеха саке, обсъждаха последните новини от Йошивара и Колонията — тя беше ценен източник на сведения за него, както и той за нея, докато си бъбреха на своята смесица от японски и английски.
— … и наказателните патрули претърсиха всички къщи, Фурансу-сан! Като че ли ние ще вземем да крием престъпници! Това е против правилата на Йошивара. Ние знаем как да пазим нашата купичка с ориз пълна: поддържаме спокойствието и избягваме неприятностите. Наказателните патрули са все още на централната порта и кръвнишки оглеждат всеки минувач. — Райко си вееше с ветрилото и си спомняше как едва избяга и съжаляваше, че бе оказала гостоприемство на шиши в къщата си. „Време е всички те да се махнат някъде — помисли си тя — и наказателните патрули, и шиши, колкото да ми се нрави Хирага. — Ще ми се вече да ги няма.“
— Какви престъпници търсят? — запита Андре.
— Предатели, обикновено ронини. Но всеки, който е против тях, е предател. Обикновено ронините стават жертви.
— На Бакуфу ли? Могат ли Бакуфу да бъдат отхвърлени? С бунт?
Тя тихо се засмя, изпразни бутилката и започна нова.
— Бакуфу приличат на въшки в затвора — човек убива хиляда, но само прави място за нови сто хиляди. Не, Бакуфу и шогунатът са Нипон и винаги ще властват над нас.
— Тази вечер Тайра-сан тук ли е?
Тя поклати глава.
— Момичето, което той искаше, не е свободно. Предложих му друго, но той отказа и си тръгна. Любопитно, а? Странен младеж в много отношения, вероятно и добър клиент. Благодаря ти, че го представи на моята бедна къща.
— А този японски сенсей, учителя, самурая, когото Тайра е намерил — кой е той, Райко?
— Не зная, толкова съжалявам, но чух, че бил от Йедо и че живее в Колонията, в селото.
— Тайра-сан говорил ли е за него на Фуджико?
— Никога не е споменавала, пък и аз не съм я питала. Следващия път може би, следващия път ще зная, Фурансу-сан.
Андре не й повярва, но „няма значение — помисли си той. — Когато реши, ще ми каже.“
— А лекарството? Готово ли е?
— Разбира се, моята цел в живота е да правя всичко според силите си за любим клиент.
Французинът извади чифт перлени обици и ги постави на масата. Очите й светнаха. Тя не се помръдна да ги вземе, но Андре бе сигурен, че моментално ги е претеглила наум, преценява качествата им, стойността им и колко ще вземе при евентуална препродажба.
— Помолих да ти подарят тези обици — каза той мило, а тя се усмихна приятно, уж поразена, макар вече разбрала, че заплащането ще бъде в бижута, които не могат да се предложат за продажба в Йокохама. Пресегна се с треперещи пръсти. Той я изпревари, взе ги и се престори, че ги разглежда внимателно.
Планът му за Анжелик бе минал безпогрешно, прислужниците от Търговската къща бяха претършували улиците без никаква полза. Тревогата и сълзите на Анжелик бяха искрени и му прошепна на четири очи:
— О, Андре, правилно, ли постъпих? Малкълм наистина се разстрои много… нямах представа, че са толкова скъпи.
— Но той ти каза просто да подпишеш за всичко, което желаеш, нали? Не си виновна, че не си попитала за цената — той хареса бутанелите си, нали?
— Да, Андре, но…
— Ще останат достатъчно пари в случай на нужда — за черни дни, Анжелик.
Андре се усмихна вътрешно и насочи цялото си внимание към Райко.
— Стойността им е многократно по-голяма от цената на лекарството.
— Продажната цена, разбира се. Но трябва да ги изпратя в Йедо или Нагасаки. Трудничко ще ги продам, но, моля те, не се безпокой, ще ти помогна да се избавиш от нежеланото дете.
— Не е мое — сряза я Андре.
— Ах, извини ме, моля да ме извиниш. — Райко му повярва. „Добре, боях се, че е негово — рече си тя с огромно облекчение. — Не искам повече никакви усложнения с този човек.“ — Не е моя работа.
— Само помагам на приятелка на един приятел. В Пияния град.
— Моля да ме извиниш, толкова съжалявам. Понсен се усмихна без настроение.
— Ти разбираш от перли. Тези струват петдесет пъти повече от цената на лекарството.
Тя остана привидно усмихната и макар вътрешно раздразнена. Отговори с гукащ глас:
— Ще ги дам за оценка. Разбира се, че струват повече от лекарството.
— Разбира се. — Той й ги поднесе на дланта си и тя ги взе. Перлите бяха почти черни. Перли от Морския остров. Докосна ги, опря ги в зъбите си, за да усети дали са студени, и внимателно ги захапа, но те не се повредиха. Доволна, че са истински и великолепни, Райко се разнежи: