Триумфът на сукубата

— Добре — стояхме неловко. — Как си? Искам да кажа, след всичко… — бузите й порозовяха.

— Не се опитвай да избягваш темата. Вече съм го приела — казах й внимателно. — Вече се е случило. Не можем да направим нищо.

Тя погледна надолу към краката си, очевидно притеснена.

— Исках да ти кажа нещо. Не си… не си само ти, знаеш ли? — Погледна смутено към мен. — Тя, така да се каже, подходи по същия начин и към мен. Правихме някои неща… неща, които не исках да правя. Но и не можех да й откажа. Не и на нея. Беше много труден момент в живота ми.

Така. Значи не с мен Дана за пръв път е опитала забранения плод. Идеята, че е насилила Джоуди, ме отврати повече от възможността Дана да се хвърли в яростна борба срещу собствената си природа. Изведнъж вече не изпитвах съжаление към нея.

— Значи си е получила заслуженото — заявих ледено.

— Може би — каза Джоуди, все още разстроена. — Беше истинско бедствие за семейството й. Чувствам се ужасно заради Рийс. А и КЗСЦ… и при тях е хаос.

— Може би така е по-добре — отвърнах неопределено.

— Знам, че не вярваш в тях, но имат потенциал да правят добрини. Всъщност тъкмо отивам на заседание. Ще решаваме съдбата на организацията. Едва ли ще се разпаднем, но нямам представа в каква посока ще поемем. Някои хора все още мислят като Дана. Не са мнозинство, но имат влияние. По-голямо, отколкото хора като мен.

Спомних си разговора ни в градината.

— А ти все още искаш да направиш нещата, за които ми разказа? Да помагаш на хората, които наистина имат нужда?

— Да. Иска ми се да отида на заседанието и да говоря. Ако привлека вниманието на членовете, мисля, че ще успея да ги поведа по нов път. Една по-добра посока, благодарение на която ще можем да променим нещо, а не само да обиждаме хората.

— Тогава направи точно това.

— Не мога. Не мога да говоря пред публика. Не съм достатъчно смела.

— У теб има страст.

— Да, но това не е достатъчно, ако не мога да запаля и другите.

Изведнъж трябваше да положа усилие да прикрия лукавата усмивка, която пропълзя на устните ми.

— Имам нещо за теб — казах й и бръкнах в чантата си. — Ето, заповядай.

Дадох й последната доза амброзия. Може би беше опасно да я давам на смъртна, но една доза нямаше да й се отрази крайно зле, а и тя нямаше откъде да си набави друга. Освен това най-добре би било да стоя по-далеч от изкушението.

— Какво е това?

— Това е… хм, билкова добавка. За повече енергия. Не я ли знаеш?

Тя се намръщи.

— Нещо като женшен?

— Да. Няма да промени живота ти, разбира се, но на мен винаги ми вдъхва сили. Смесваш го с някаква напитка и готово.

— Е, аз тъкмо щях да си взема кафе…

— Идеално. Няма да ти навреди — усмихнах й се и стиснах ръката й. — Заради мен. Да кажем, че съм ти дала талисман за късмет.

— Да, добре. Ще го изпия с кафето. — Тя погледна часовника си. — Трябва да тръгвам, ако искам да отида навреме. Грижи се за себе си, става ли?