Нощен ездач
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Николова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нощен ездач». Краткое содержание книги:
— Господа, мисля, че събранието протече много успешно.
— И слава богу! — отбеляза единият от останалите — мургав човек с тънък нос и виснали мустаци с пясъчен цвят. Казваше се Пийбълс и живееше нейде около Монклер. Говореше мудно, а когато свърши, се изплю върху тлеещата жарава.
— А как ще погледнат твоите хора на тая работа? — попита докторът.
— Няма да мъркат — увери го оня. Във всеки случай не много. Толкова отдавна гладуват, че са готови на всичко. Вземете мен например! — и се удари в гърдите.
Не съм по-различен от другите, ама какво само ми е минало през главата! Да не мислите, че ми е лесно да имам осем деца, дето си увиват краката в кълчища, за да излязат? Затуй съм готов на всичко! И не съм единствен!
— Тъй или иначе твоят високопоставен съсед няма да влезе в Сената — отбеляза доктор Макдоналд. — Това вече е нещо, макар че спечели делото срещу нас и си прибра проклетия тютюн. Но сумата, дето му я дадоха от „Дисмюкс“, ще му държи топло още дълго време.
— Че му платиха, платиха му, дума няма — рече Пийбълс, — ама той пръсна луди пари по кампанията.
— И да го бяха избрали — намеси се Крисчън, говорейки сякаш на себе си, — никога нямаше да стигне дотам, дори ако трябваше собственоръчно да му откъсна главата!
Оня го погледна и кимна навъсено:
— Не си единственият, дето му се кани.
Доктор Макдоналд се зае да подрежда нови цепеници в огнището, но професор Бол му напомни, че не е необходимо, защото утре е събота и няма часове. После започна да гаси една по една лампите, а останалите си взеха палтата. Пийбълс попита дали наистина няма да ги притесни ако остане, но докторът го увери, че място се намира, тъй като някои момчета от петък вечер до неделя си отивали по домовете. Последната лампа бе загасена и в дългата стая проблясваше единствено огънят. Докторът отвори тежката врата.
Студът ги перна досущ като шамар. Мън вървеше няколко крачки след другите. Вдигна очи към непрогледния купол на мрака над дърветата и пое дълбоко режещия дробовете леден въздух. Чувстваше се каталясал, но затова пък някак лек, спокоен и пречистен, като човек, който след дълго боледуване излиза на въздух. За пръв път от месеци насам спа непробудно и спокойно. Когато притвори очи и потъна в дебелия дюшек на голямото легло, изпита приятното усещане, че пропада безвъзвратно в някаква бездънна пропаст.
Около единайсет през нощта на трийсети декември повечето от жителите на Бардсвил вече спяха. В баровете все още будуваха неколцина клиенти, облакътени на тезгяха и загледани в отраженията си в огледалото, или застанали нейде встрани с чаша в едната ръка, вдигнали другата в подкрепа на спорен въпрос. Съдържателите вече поглеждаха към часовниците и с подчертано равнодушие сновяха насам-натам. Във фоайетата на двата хотела все още мъдруваха групички, но разговорът вече не вървеше. По улиците в търговската част се шляеха няколко хлапета и младежи, хвърляха фишеци, които експлодираха с глух ехтящ тътен между сградите, а после на свой ред избухваха в продължителен смях. Други стояха по ъглите под лампите с мушнати в джобовете ръце и сгърбени от студа. Но по-отдалечените улици бяха пусти. Под оголените кленове от време на време се мяркаше някой забързан минувач, а под стъпките му тухленият паваж отекваше със слаб равномерен и кух звън и само тук-там през порталното прозорче или изпод спуснатите транспаранти се процеждаше мъждива светлинка.
В единайсет и петнайсет на прелеза в южната част на града изсвири локомотив и малко след това тежко пропълзя покрай безлюдния перон. Дежурният излезе и като поздрави едва чуто от умора, равнодушно подаде на машиниста вестник. Огнярят се покатери на тендера и започна да се суети около крана на водната кула. Мътната вода, заискрила като сребро в светлината на лампите, забълбука на тласъци и потече в котела. Слезлите няколко пътници изчезнаха нагоре по улицата. Началник-гарата влезе в стаичката си, където сега можеше да напали тумбестата желязна печка, да нагласи будилника и да дремне на изтърбушената кушетка до три часа. „Качвай се!“ — извика вял глас. От осветената вътрешност на купетата изплуваха няколко лица, залепиха се на прозорците и се взряха в опустелия перон. Парата блъвна на бели кълба изпод буталата и влакът потегли. В северния край на града отново изсвири и писъкът жаловито се понесе над нивята и горите, напомняйки за себе си на все още будните в тази част на града.