Нощен ездач
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Николова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нощен ездач». Краткое содержание книги:
— Е, мистър Мосли, предайте на мистър Хамър да тръгва. И през цялото време да ги държи под строй!
От бъзовия храсталак се отдели силуетът на мъж, който прекоси пътеката и навлезе в отсрещната горичка.
Докторът отново подхвана песничката си — тихо, почти безгласно: Вековна земьо, разтвори се, та да легна, водата нека…
Мън се опита да види изражението на лицето му, но не можа. В мрака се различаваше само бледо петно. Вдигна очи към небето. По него тук-там блещукаше някоя звезда. До разсъмване остават повече от шест часа — помисли си той.
— Голям студ, а? — обади се някой.
Отговор не последва.
Мън се опита да размърда пръстите на краката си в ботушите, но те бяха вкочанясали и схванати. Едва сега разбра, че му е ужасно студено. Краката му до коленете се бяха вдървили досущ като диреци. Докторът вече пееше толкова тихо, че не можеше да разбере думите. Помъчи се да си спомни текста на химна.
От отсрещната гора долетя нечий предпазлив неясен възглас, придружен от тихо, подобно на повей шумолене, което постепенно се усили и се превърна в силен пукот и тропот. На пътеката изскочи един мъж.
— Идат! — рече доктор Макдоналд.
Появиха се и другите. Излязоха от гората, газейки мъртвите листа, скупчиха се на пътеката, а след това се строиха в ред по четирима и се отправиха към линията. На рамо носеха пушки, а лицата им бяха покрити с маски от бяло платно. Неколцина други, също с маски и бели ленти на лявата ръка, стояха на пътеката и току повтаряха с рязък, сподавен глас: „Строй се! Застани по четирима! Строй се по четирима и не мърдай!“ Началото на колоната се изниза по пътеката и кривна по линията към града. Но на тяхно място от гората прииждаха други, поспираха за миг, а след това се строяваха и поемаха подир тези преди тях. Скоро излязоха и последните.
След заминаването им пътеката опустя. Скриптящите им стъпки заглъхнаха и освен чаткането на конските копита оттатък бъзовия храсталак наоколо цареше тишина.
Доктор Макдоналд погледна часовника си и рече:
— Мистър Бъръс, време е да поемате към телефонната централа. Ако тръгнете веднага, ще стигнете точно навреме.
— Така е — отвърна провлечено нечий глас.
Мъжът се отдалечи и след малко се разнесе пукот от счупени клонки, последван от тропот на копита.
Пърси Мън се питаше разсеяно защо не тръгна и доктор Макдоналд? Чудеше се и колко ли може да е часът — сигурно им идваше времето. След минута-две щяха да се метнат на конете и на свой ред да потеглят. Студът бе плъзнал вече и над коленете му, но въпреки това не изпитваше неприятно чувство и нямаше желание да тропа с крака или да размахва ръце като останалите. Чувстваше се много спокоен и свободен.
Докторът говореше:
— Точно в дванайсет и двайсет и пет прекъснете телеграфните жици. А вие, мистър Мъри, с вашите момчета по същото време срежете и телефонните при прелеза. Сетне тръгнете по „Джефърсън“ към Пета улица. Задържайте де що човек срещнете.
Двамата се отдалечиха.
— Готови сме — обяви Макдоналд и се отправи към бъзовия храсталак.
Пърси Мън и останалите трима го последваха. Изведоха конете на пътеката и скочиха на седлата. На около трийсет ярда по-надолу по посока на прелеза спряха и двама от тях влязоха в горичката, която тук беше по-рядка.
— Е, вече можем да си слагаме премените — усмихна се докторът. Извади от джоба си парче бяло платно и закри долната част на лицето си. Превърза и бяла лента на лявата си ръка. Мън и другият на свой ред сложиха маските.
От горичката към прелеза един по един с бавен ход взеха да се източват конници. Придружен от Пърси Мън и другия, доктор Макдоналд препусна в тръс към челото на разпокъсаната колона. В края на пътеката се поспряха, преди да излязат на пътя.
— Стройте ги! — разпореди се докторът, а Мън и другият обърнаха назад, за да предадат заповедта.
В ред по четирима дългата колона препусна в лек тръс. Пътят отпред се белееше в мрака. В подножието на малкия хълм мъждукаха светлините на града. Това са лампите по улиците и в някои домове, рече си Мън. В другите, тъмнеещите къщи хората вече спяха. Зад гърба му в неспирен звън чаткаха по чакъла конски копита.
Челото на колоната стигна подножието на хълма, откъдето започваха първите къщи — колиби, едва различаващи се насред голи, лишени от всякаква растителност дворища. Негърският квартал. В една от колибите гореше лампа. Мън зърна мимоходом и нея, и дървената маса, върху която бе поставена, както и голата вътрешност на стаята, и си спомни мъждукащите лампи, осветявали колибите в нощта, когато търсеше ножа.