Нощен ездач
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Николова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нощен ездач». Краткое содержание книги:
— Здрасти — кимна той, а след отговора на Мън се загледа в бледия светлик, озарил краищата на сивосинкавите облаци на запад. Слънцето бе залязло. Най-сетне изплю камъчето: — Заминавам — и без да откъсва очи от небето, добави: — През януари, та реших да ти кажа.
— Жалко — отвърна Мън и вдигна очи от колана, за да го погледне.
— На мене ми е жал, че трябва да ти го кажа — рече оня. В сгъстяващия се здрач Пърси Мън се опита да прочете нещо върху лицето му, но то не изразяваше нищо. — Щеше ми се по-рано да е, че да имаш време да ми потърсиш замяна. — Поколеба се, а после продължи, сякаш се опитваше да се оправдае: — Няма да ти е трудно, условията тук са добри. А и ти се славиш като щедър стопанин.
— Въпреки сушата тази година изкара хубава реколта — отбеляза Мън. — Ще вземеш и добри пари.
— Вярно, бива си я реколтата — съгласи се Граймс.
— Не си ли доволен? Работил си тук и преди, а ето че се и върна…
— Доволен съм, ама не е там работата.
— А къде?
Граймс отново се загледа на запад. Светликът по краищата беше започнал да избледнява и колкото по-наситено оловносиви ставаха облаците, толкова по-тежки и масивни изглеждаха.
— Лошо е туй, дето се е замътило напоследък — продължи той. — Тия шайки, които кръстосват и плячкосват по нощите, пожарищата и какво ли не още! Не аз ще кажа кой е прав и кой — крив, не ми е работа. В Светото писание е казано: „Не съди! Само Господ бог може да съди.“ Ама не мога да се примиря и затуй си тръгвам!
— Ще рече, напускаш околията, тъй ли? — полюбопитства Мън.
— Остарявам, а и право да ти кажа, от друго, освен от тютюн, не отбирам. Ама знам, че наложи ли му се, човек винаги може да опита. Напускам и туйто.
Кобилата се размърда неспокойно, Мън я потупа по шията и й прошепна нещо на ухото. След малко рече.
— Ако решиш, догодина можеш и да не си даваш реколтата на сдружението. Аз лично бих предпочел да я дадеш, но не ми се ще да напускаш заради това. Мнозина арендатори не я дават.
— Не мога да се примиря! — повтори Граймс. — Има и такива, дето не се и докосват до тютюн, ни го смъркат ни го пушат, ни го дъвчат, че и хляба не си валят с него! Казват, че бил божие проклятие.
— Човек тук няма голям избор — отбеляза Мън.
— И аз викам, че е проклятие — не му обърна внимание старецът. — Проклятие е бил и през всичките тез години, ама де очи у мен, та да видя!
Мън се наведе и за последен път пристегна колана на кобилата.
— И все пак не мисля, че е толкова лошо — възрази той.
— Това е то, проклятие върху земята! — настоя на своето Граймс.
Пърси Мън се метна на седлото. Погледът му се плъзна покрай Граймс към полето, потъващо в мрака, който сякаш се бе насъбрал в самата земя и се надигаше, за да погълне и малкото светлина, все още мъждукаща нейде горе.
— Съжалявам, че заминаваш.
— Ти не си виновен за това! — отвърна Граймс.
Глава единайсета
Когато Мън излезе от сенчестата пътека и се запъти към смътно очертаната ограда от варосани колове, изпод сайванта до портата изникна нечий силует и се спря да го изчака. Докато приближаваше, видя, че е негър. После забеляза няколко привързани към коловете коне, за които очевидно не се бе намерило място при другите.
— Здрасти, шефе, да ти вържа ли коня? — рече негърът и посегна към юздите.
Мън скочи от седлото, подаде му ги и благодари.
— Нали си от господата, дето ще преспят тук? — полюбопитства оня.
— Да — кимна Мън. Сетне бръкна в дисагите и извади оттам увито във вестник пакетче.
— Питам, та да знам дали да я водя в конюшнята. Конете на господата, дето остават, вкарвам вътре — и като видя, че Мън се колебае, добави: — Мистър Бол каза направо да влизаш, ей там, в централната сграда. Отваряш голямата врата и си вътре.
— Благодаря — отвърна Мън и бутна бялата порта, която хлътна под ръката му и тозчас го оглуши дрънченето на палешници, нанизани на високо опъната тел. Току до него гръмна мощен хрипкав кучешки лай. След малко взе да му приглася и втори, нейде по-далеч.
— Не се бой — успокои го негърът. — Нищо няма да ти сторят. За тая вечер ги вързаха. Че не ги ли вържат, човек изядат и окото им не мигва. Няма лъжа. Голямо зло са! Тъй е, сър…
Отдалечавайки се, Мън продължаваше да чува негъра, който нареждаше нещо и току повтаряше: сър, та сър.