Храна за акули
- Автор: Кеннел Стивен Джозеф
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Храна за акули». Краткое содержание книги:
От ярко осветените телевизионни студия, където действителността се прекроява за масова консумация, до задимените задни стаи, в които се вземат истинските решения.
„Храна за акули“ е правдоподобно пътешествие в най-лошия кошмар на нацията и сензационно приключение от първата сцена до изпълнената с насилие кулминация.
— Кой се обажда?
— Лусинда. Райън иска да говори с теб.
Тя даде клетъчния телефон на Райън.
Каз беше във Вашингтон и бе паркирал пред Службата по човешки ресурси. Канеше се да влезе там и да намери някой, който би повярвал на глупостта, че в социалната осигуровка на Дейвид Роб е изплатена по-голяма сума от полагащата се.
— Как я караш, Каз? — попита Райън.
— По-добре да попитам как си ти?
— Оправям се. Но има един проблем, който трябва да решим.
— Ще се постарая…
— Никой не би трябвало да знае къде сме. Прекарахме тук три дни, когато един тип, който се представи като Джери Парадайз — а може би името му е Хари Мийкс — се появи и се опита да ни убие. Беше от Атлантик Сити и съм убеден, че го е изпратил Мики. Само едно не мога да проумея — как Мики е разбрал, че сме тук?
— Обаждахте ли му се?
— Аз говорих с него веднъж, но беше от уличен телефон. Пък и ни нападнаха същия ден, така че не може да е изпратил човек толкова бързо.
Райън погледна Лусинда и каза на Соломон:
— Чакай малко… Обаждала ли си се на брат си? — обърна се той към нея.
— Не — отговори тя, после си спомни, че беше говорила с Пени. — Но преди два дни, когато ходих в Авалон за храна, се обадих на майка в къщата в Ню Джърси.
— Лусинда се е обаждала на Пени в Ню Джърси преди два дни.
— Мики сигурно има „Пин Тел“.
— Какво?
— Едно приспособление, което телефонната компания измисли, за да залавя хора, които отправят заплахи по телефона. Ако има такова засичащо устройство, той е получил разпечатка на номера, от който Лусинда се е обадила. Сетне вече не е било трудно да разбере местонахождението. Предполагам, че не е необходимо да ви казвам да не му се обаждате повече.
— Слушай, Каз, искам да участвам в тази работа.
Соломон не отговори и Райън продължи:
— Мики се опита да ме убие вече три пъти. Щом съм набелязана мишена, по-добре да съм готов.
Каз не искаше да работи с аматьори, но не можеше да го каже на Райън.
— Коул и аз сме по следите на едно нещо. Намерете някое място, където няма да привличате внимание и не се показвайте много. По клетъчния телефон ли се обаждаш?
— Да.
— Добре. Дай ми номера и се крий. Ако се нуждая от помощ, ще ти се обадя.
Райън му каза номера и разговорът свърши.
Двамата с Лусинда седяха хванати за ръце в кабината за управление, а денят бавно се превръщаше в нощ. Слънцето стоеше на хоризонта като оранжева топка върху надиплен зелен плюш. Постепенно се скри от погледа. Обгърна ги странен здрач. В продължение на една минута цветът на океана и на небето беше един и същ — тъмносив. Там, където небето и водата се сливаха, нямаше хоризонт. Това създаде необикновено усещане на замайване, сякаш яхтата се намираше в безцветен водовъртеж и беше малка подвижна платформа в един свят от невидими стремителни течения.
После се стъмни и луната озари океана. Корабчето безшумно се придвижваше към Мексико.
Влязоха в един залив в мексикански води на около десет километра южно от Енсенада и в девет и трийсет сутринта пуснаха котва. Още сънена, Лусинда сви платното и го завърза. После седнаха в кабината за управление и пиха кафе. Лусинда включи радиото, за да намери музика, която да ги поразвесели, и докато слушаха, двамата се възхищаваха на красивия, но гол мексикански бряг.
В десет часа по радиостанцията от далечен Сан Диего съобщиха онова, което по-голямата част от света вече знаеше — Хейз Ричардс бе спечелил първичните избори в Демократическата партия в Калифорния и щеше да ръководи конгреса, който щеше да се състои в Денвър.
Райън изключи радиото и взе патериците.
— Къде отиваш? — попита Лусинда.
— Да приведа във форма крака си.
Той легна, и помагайки си с десния крак, започна да вдига левия. Потеше се и правеше гримаси от болка, но упорито продължаваше да раздвижва болния крак.
Мускулът нямаше почти никакви сили и след малко Лусинда слезе в малката каюта, защото не можеше да гледа повече. Беше присъствала на операцията и знаеше, че по-голямата част от мускула липсва.
Горе на палубата, под лъчите на мексиканското слънце, Райън продължаваше с упражненията. От тялото му се лееше пот, но мислите му бяха далеч. Върна се в миналото, в университета Станфорд, на игрището в сенките на Мейпълс Павилион. Тогава беше на деветнайсет години, лежеше на тревата и правеше упражнения. Сякаш чу гласа на Зоран Петрович, треньорът, който крещеше с немски акцент: „Хайде, мързеливи женички. Едно, две, три…“.