Милостта на Калр

Тази песен бяха пели воините Бо на Тизаруат във войнишката столова. „О, дърво!“ Бо Девет току-що си я бе тананикала горе, на станцията.

— Ето една отчаяна песен, която току-що литна на воля — каза Куетер, на метър пред мен на шосето, без да поглежда назад.

— И ще лети отново — отвърнах аз.

Тя спря да ме изчака, все така с гръб към мен.

— Ти излъга, разбира се — каза, когато се изравних с нея. — Няма да ме заведеш при районния магистрат и никой няма да повярва на думите ми. Но не дойде с войници при нас, а това все пак е нещо. Но е факт, че никой няма да ми повярва. Или ще ме затворят до живот, или ще ме убият, не че има голяма разлика, но брат ми все още ще е тук. Както и Рогд. — Изрече името с отвращение. — Ще го отведеш ли?

— Кого? — Не бях очаквала такъв въпрос и не разбрах какво точно ме пита Куетер. — Брат ти? — Все още говорехме на делсиг.

— Да! — Нетърпелива и гневна. — Брат ми.

— Не разбирам. — Небето бе изсветляло, но шосето още тънеше в сенки. — Боиш се, че може да го отведа, или се надяваш да го отведа? — Тя не отговори. — Аз съм войник, Куетер. Живея на боен кораб. — Нямах нито времето, нито ресурсите да се грижа за деца, дори поотраснали.

Куетер повиши глас:

— Нямаш ли апартамент някъде, слуги? Нямаш ли свита? Многобройна прислуга, която се грижи за всичките ти нужди, прави ти чай, оправя ти яката и ръси пътя ти с цветя? Все ще намериш място за още един лакей.

— Брат ти това ли иска? — След като не ми отговори, добавих: — Дядо ти няма ли да страда, ако загуби и двама ви?

Тя внезапно спря и се извъртя към мен.

— Мислиш си, че знаеш всичко за нас, но не разбираш нищо.

Запитах се да ѝ кажа ли, че всъщност тя не разбира. Че не нося отговорност за всяко изтормозено дете на планетата. Че случилото се не е по моя вина. Тя стоеше пред мен, напрегната и навъсена, чакаше да ѝ отговоря.

— Обвиняваш ли го? Брат си? Че не се е съпротивлявал по-упорито, че те е поставил в тази ужасна ситуация?

— О! — извика тя. — Разбира се! Случилото се няма нищо общо с факта, че ваше цивилизовано благородие доведе Рогд Денче тук. Явно знаеш достатъчно за дъщерята на дома, за да се сетиш как е станало онова с бомбата, знаеш достатъчно за нея, за да се сетиш какво ни причинява тя. Но не си го сметнала за достатъчно сериозно, иначе щеше да се размърдаш по-рано, преди един от вашите да пострада при експлозията. Скоро ще си тръгнеш и напълно ще забравиш за нас, а дъщерята на дома и нейната майка още ще са тук.

— Станалото не е по моя вина, Куетер. И не бих могла да поправя всяка несправедливост, която срещна по пътя си, без значение колко ми се иска.

— Да бе, не можеш, естествено. — Презрението ѝ режеше отровно. — Можеш да поправиш само онези, които ти причиняват лично неудобство. — Обърна ми гръб и тръгна отново.

Ако имах навика да псувам, сега със сигурност щях да го направя.