Милостта на Калр

— Няма да споря с вас. Всичко, което казахте, е вярно.

Куетер примигна, поколеба се. Явно не бе очаквала да чуе точно това и точно от мен.

— Но ти ще въздадеш справедливост отвисоко, така ли? Ще ни спасиш? Защо си дошла, да ти паднем на колене и да пеем песни в твоя прослава? Но ние знаем каква е вашата справедливост, какво спасение предлагате, без значение в какви дрехи ще го облечете.

— Не мога да ти гарантирам справедливост, Куетер. Но мога да ти осигуря лична среща с районния магистрат, така че да му обясниш защо си направила каквото си направила. Това няма да промени нещата за теб. Но ти от самото начало си знаела, от мига, в който Рогд Денче ти е казала за плана си, какъв ще е краят за теб. Нещо, което дъщерята на дома, убедена в собствената си хитрост, не е включила в сметките си.

— И каква полза ще има от това, радчаи? — попита предизвикателно Куетер. — Не знаеш ли, че всички ние сме безчестни и подли? Вечно недоволни, вместо послушни и благодарни? Че интелигентността ни се изчерпва с хитрост, защото сме суеверни диваци? Очевидно е, че ще излъжа. Дори бих могла да изрека лъжи под твоя диктовка, защото ти мразиш дъщерята на дома. По време на стачките... чувала си за тях от своята питомна самири, предполагам? — Кимнах в знак на потвърждение. — Тя със сигурност ти е обяснила как заедно с братовчедите си и водена от благородни подбуди са ни просветили, отворили са ни очите за неправдите, които понасяме, научили си ни да се организираме и са ни подтикнали към действие? Защото не е било възможно сами да сме постигнали тези неща.

— Подложили са я на превъзпитание — казах аз — и не може да говори открито за тези неща. Но от граждана Фосиф наистина чух подобен вариант на историята.

— Сериозно — каза Куетер, без въпросителна интонация. — А каза ли ти, че майка ми беше убита по време на стачката? Едва ли. По-скоро ти е казала колко добре се държи с нас и каква щедрост е проявила, като не е довела войници да ни разстрелят.

Куетер трябваше да е била десетинагодишна по време на онези събития.

— Не мога да обещая, че районният магистрат ще се вслуша в думите ти — казах аз. — Мога само да ти дам възможността да говориш.

— И после какво? — попита Дядо. — После какво, войниче? От дете ме учат да забравям и прощавам, но е трудно да забравиш такива неща, загубата на родители, на деца и внуци. — Изражението ѝ не се бе променило, все същата решимост изопваше лицето ѝ, но в края на репликата гласът ѝ се пречупи. — А всички ние сме просто хора. Има неща, които не можем да простим.

— По мое мнение — отвърнах — прошката се надценява. Понякога е ценна и необходима. Но не и когато се налага по задължение, когато се използва като инструмент за потисничество. Ако Куетер ми помогне, мога да разкарам Рогд оттук завинаги. Ще се опитам да направя и повече.