Върховното кралство [Рицарят]

Электронная книга - «Върховното кралство [Рицарят]». Краткое содержание книги:

Името му бе Лорн Аскариан.ЕДИН МЪЖНякои казват, че с него дойде нещастието.ЕДНО КРАЛСТВОДруги, че е негова заслугата за спасението.ЕДНА СЪДБАВъв вените му течеше черната кръв на обречените герои.Пиер Певел е един от най-изтъкнатите и обичани представители на френското фентъзи. Отначало работи като сценарист и журналист и подписва романите си с псевдонима Пиер Жак. Става известен с трилогията „Сенките на Вилщад“, публикувана през 2001 г., а следващата година печели Голямата награда за фантастика. За своите романи е получил най-големите награди, присъждани в този жанр: „Имажинал“ (2005), Наградата на гимназистите „Имажинал“ (2009) и „Дейвид Гемел“ (2010) за трилогията „Остриетата на Кардинала“, преведена в над десет страни, включително във Великобритания и САЩ.

Перейти на страницу:

Едно от задълженията му беше да надзирава строежа.

Тъй като беше време да започне сериозната работа в главната кула, Лорн беше решил да наеме работници и професионални занаятчии. За скелето беше повикал Елбор Сарн — бащата на Дарил и го беше помолил да му препоръча способен майстор. Сарн препоръча мнозина, за които самият той беше работил или които познаваше по репутацията им, но всички отказаха договора или много бързо се отказваха. Това не можеше да е съвпадение. Дали префектът Йоргаст не беше задвижил връзките си? Дали Андара не беше прибягнал до заплахи? Каквото и да беше, резултатът беше налице: никой не изглеждаше съгласен да поеме изграждането на Черната кула.

С изключение на Сарн, към когото Лорн се обърна накрая, без обаче да крие от него рисковете:

— Новината никак няма да се хареса на Андара.

— Андара представлява закона в Червените павета от много време насам — беше отговорил бащата на Дарил, след като помисли.

Тогава двамата мъже скрепиха своето споразумение, като си стиснаха ръцете.

* * *

Лорн не съжали за избора си.

Оказа се, че Сарн си разбира от работата. Беше работил на достатъчно много строежи и от достатъчно дълго време, за да може сам да ръководи. Имаше необходимия опит и авторитет и се радваше на уважението и на доверието на занаятчиите, които наемаше, защото беше от занаята — също като тях. Нае най-добрите. Главната кула беше обгърната от скелета отвън и отвътре и Лорн и неговите хора работеха без да недоволстват, потяха се и се мъчеха на слънцето като прости работници. Вечерта ги сварваше смазани от умора, но щастливи, че участват във възраждането на последната Черна кула в Ориал.

Тя ставаше тяхната кула.

Тази, която строяха и която щяха да защитават, ако трябваше.

Но първите дни на труд бяха ужасни за Ериад. Лорн и Вард го виждаха как изнемогва, страда и измъчва до кръв нежните си ръце, които никога не бяха работили. Но той не се отказа и никога не се оплака. Неговата отдаденост му спечели уважението на другите ониксови гвардейци, които до този момент гледаха на младия мъж с недоверие, примесено с презрение. Дори Вард призна, че може би беше сбъркал по отношение на него и го взе, него и Дуайн, да му помагат да възстанови ковачницата.

Работата напредваше добре сред ударите на чуковете, песента на трионите, скърцането на макарите, движението на количките. Скелетата се издигаха все по-високо около главната кула. Бараките станаха обитаеми. Ковачницата се сдоби с покрив. Никакъв инцидент не смути живота на строежа, но Лорн си оставаше нащрек.

* * *

Ковачницата на Черната кула започна да работи две седмици след пристигането на Вард. Тогава кралският ковач успя да поправи инвентара и инструментите на работниците, които работеха на кулата, но и да изработи екипировката, от която новата Ониксова гвардия се нуждаеше.

На първо време Лорн поръча на Вард да изкове ризниците и тежките шлемове, по които щяха да ги разпознават. Искаше да са от черна кожа, покрити с броня, така че да съчетават гъвкавост и здравина. Освен това държеше повече на качулките, отколкото на шлемовете, които много ограничаваха полезрението. Ковачът направи няколко модела ризници, които Лорн опитваше поред, като искаше тук да се нагоди повече, там да се усъвършенства. И всеки път Вард го правеше. Често чукът звънтеше по наковалнята му до късна нощ.

Накрая, една вечер след като се нахраниха, Дарил дойде при Лорн.

— Вашата ризница е готова, месир.

Лорн прекоси двора след юношата. Беше съвсем тъмно и тъй като работниците ги нямаше, Кулата изглеждаше опустяла. Под Мъглявината цареше успокоителна тишина. Само Логан още бдеше.

Вард чакаше на прага на ковачницата, грамадният му силует се очертаваше на червеникавооранжевата светлина. Покани Лорн вътре и му показа ризницата, която току-що беше завършил. Лорн веднага я облече. Оцени нейната лекота, направи няколко големи движения, за да прецени гъвкавостта ѝ.

— Е? — попита ковачът.

— Като че ли тази е точната.

— Вдъхнових се от една ризница, която бях видял преди много време. Този, който я притежаваше, казваше, че я е взел от един рицар от Дракен. Не повярвах на историята му, но ризницата беше хубава. Може би малко тежка.

— Съвършена е.

Лорн взе два меча от един рафт, хвърли единия на Вард, зае защитна стойка и двамата мъже застанаха един срещу друг в ковачницата, под очарования поглед на Дарил. Не ставаше дума някой да победи, а само да изпробват нападенията и защитите, парирането на ударите, всички възможни последователности, които можеха да се извършат в смъртен бой. Дуелът изглеждаше като истински, но Лорн и ковачът се усмихваха и на моменти прекаляваха с движенията. Юношата не пропусна нищо, дори и той отбягваше удари или отвръщаше според ситуацията.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?