Върховното кралство [Рицарят]

Лорн се върна на смрачаване.

Докато вървеше, мислеше за странния пътен бележник, пъхнат в кожената му ризница. Според Сибелиус нищо не позволяваше да се предположи кой е авторът му, но по някои белези можеше да се допусне, че беше живял преди около век. Но други въпроси събуждаха любопитството на Лорн. Кое беше това място, което укрепената порта защитаваше? Беше ли съществувало? И ако не беше родено от болното въображение на луд човек, съществуваше ли още? И къде? Лорн се надяваше да успее да разчете страниците, покрити с дребния, нечетлив почерк, който Сибелиус не беше успял да прочете. Знаеше, че текстът често беше налудничав. А може би имаше скрит смисъл.

Съществуваше и загадката с девиза на ониксовите гвардейци.

Защо и кога беше променен? Дали тази промяна беше изпълнена със смисъл, както Лорн предполагаше? Дали беше станала много преди Ерклант I да разпусне Ониксовата гвардия? Тези две събития бяха ли свързани по някакъв начин?

Потънал в своите питания, Лорн почти беше забравил за всичко останало. Но бързо се върна към действителността, когато завари Черната кула развълнувана — няколко десетки любопитни се бяха струпали пред подвижния мост. Разбута тълпата зяпачи, за да влезе, и намери на двора Лиам и Логан — предпазливи повече от всякога.

— Щях да пращам някого да ви търси — каза Лиам.

— Какво се случва тук?

— Намерихме Вард. В ковачницата е.

Лорн побърза да отиде в ковачницата, на вратата стоеше Йерас и пазеше.

Вътре Вард беше легнал на походното си легло, Дуайн и Ериад стояха при него. Старият ковач беше ударен няколко пъти в лицето, а кървава превръзка беше омотана около дясната му ръка. Опиянен от алкохола, с изцъклен поглед, той си мърмореше и негодуваше сам.

— Бил се е със стражи — обясни Ериад. — Пристигнахме твърде късно.

— Ръката му?

— Заковали го за една маса, преди да тръгнат — за да ни дадат пример.

Дуайн се дръпна, Лорн седна до Вард.

— Как си? — попита го съчувствено.

Старият ковач го позна през замъгления си от виното поглед и изръмжа:

— Няма да останеш доволен…

— А да ми разкажеш?

Вард изруга.

— Както искаш. Пиех си. Спокойно… И после тези… тези типове влязоха. Стражи. Не ме видяха. Искаха пари в замяна на тяхното… покровителство. Но собственикът не можеше да плати и тогава те започнаха да го… Бяха петима, но добре ги подредих — Вард се оживи. — Мамка му, Лорн! Ти щеше ли да ги оставиш да си правят каквото си щат?