Върховното кралство [Рицарят]

… докато не се изтощи напълно и със сковани ръце и болки в раменете отиде до кладенеца да пие вода.

Цял час се беше измъчвал за нищо. Механизмът сякаш се беше превърнал непоправимо в някаква скала, твърда като гранит, и Лорн сериозно започна да обмисля възможността да освободи моста, като пререже веригите, нещо, което отказваше да направи още от началото.

Тъкмо си беше потопил главата в една кофа вода, която Дарил беше извадил от кладенеца, от лицето му още се стичаше студена вода, но присви клепачи, защото видя, че в двора влиза някой. Сложи си очилата и позна ветерана, който една вечер разговаряше с Кадфелд и другите в хана.

— Намери си някаква работа, Дарил.

Юношата кимна и изчезна без да каже дума.

Лиам изглеждаше като човек, който не знае много добре нито какво да направи, нито къде да иде. Накрая се приближи до Лорн, който — невъзмутимо — не го изпускаше от поглед.

— Добър ден.

Лорн отговори с кимване на глава.

— Жаден ли сте?

Ветеранът кимна и пи вода от кофата.

— Студена е — каза той, като си избърса устата с ръкава. — Благодаря.

Лорн го наблюдаваше.

Беше по-висок от него, имаше огромни ръце, рошава брада и добродушен поглед. Белег във формата на кръст минаваше през дясната му скула. Дрехите му бяха скромни, закърпени, вехти, но чисти. На краката си носеше стари въжени сандали, а на гърба — грижливо увит меч.

— Видях обявите — каза Лиам. — Вярно ли е това, което казват?

— Вярно е.

Бившият войник помисли малко, преди да проумее новината.

Защото беше бивш войник — в това Лорн не се съмняваше, макар да не знаеше името му.

— Бил сте войник — каза той.

— Да — отговори Лиам и мрачно изреди битките, в които беше участвал.

Броят им беше впечатляващ. Някои от по-скорошните бяха непознати за Лорн. Но други му бяха съвсем близки, защото беше участвал в тях.

— Участвахте ли в битката при Урдел? — попита той.

— Да.

— Кой полк?

— Лангър-Синева.

— Лангър-Сребро — обяви Лорн.

Между двамата войници веднага се установи взаимно уважение. Размениха погледи, преценявайки се взаимно, после Лорн продължи:

— Ще има най-вече удари, които ще трябва да се поемат, а понякога ще трябва и да си изцапаме ръцете. Но ще имаме възможността да променим нещата. За Върховния крал. И за Върховното кралство.

— Това ме устройва.

— Не искате ли да знаете каква е заплатата?

— Не.

— Как се казвате?

— Лиам.

Лорн протегна ръка към ветерана.

— Добре дошъл в Ониксовата гвардия, Лиам.

Все още стискаха ръцете си, когато чуха шум от метална маса, която се блъска в скала.

Последва дълго, много дълго скърцане.

После пукане и сред яростното дрънчене на големи вериги, които се размотават, подвижният мост падна и се стовари върху паветата на улицата, повдигайки облак прах.